Навсякъде около него като че ли горяха огньове, сякаш целият град гореше, а нощното небе беше станало кървавочервено и пулсираше с ритъма на изнемогващото му сърце. Видя очите на тези, които беше убил, червени като на плъхове, да се скупчват около него. Не искам да споделям мрака с вас, помисли си той, почувствал, че ще изгуби съзнание.
И може би тъкмо тази мисъл го накара да спре, да поеме на няколко пъти дълбоко въздух, а после в този момент на отпускане или на слабост, колкото и да е невероятно, да приеме вода от скупчилите се около него. Сега видя, че те не бяха познатите му мъртви, а непознати живи. Може да бяха мръсни и парцаливи, но разбираха, когато видят, че някой е сломен, и това изваждаше на преден план вродения им алтруизъм. Вместо да го ошушкат до кости като ято лешояди, те го бяха приели в сърцата си. Точно низвергнатите, които най-малко могат да си позволят да се откажат от нещо, искат повече да споделят онова, което имат, а не милионерите, обитаващи високите кули в другия край на града! Тази мисъл мина през главата на Аркадин, когато прие водата от тях и в замяна им се отплати с пачка рупии, която измъкна от джоба си. Малко след това се почувства достатъчно силен, за да се обади по телефона в местната болница. После откъсна единия ръкав на ризата си и го завърза около крака, за да спре кръвта от бедрото. Около него се бяха събрали група момчета — избягали от къщи или деца, чиито родители са били убити в някоя от религиозните схватки, които избухваха от време на време из предградията като вихрушки, изпълнени с омраза и кръв. Те го наблюдаваха като герой от видеоигра, сякаш не беше съвсем истински. Страхуваха се от него, но същевременно бяха привлечени като мушици от пламък. Той ги повика с ръка и те се втурнаха напред, подобни на краката на гигантско насекомо. Между тях беше мотоциклетът на руснака и той видя, че стоят плътно около машината, готови да я защитават.
— Няма да ви отнема мотора, той си е ваш — каза Аркадин на хинди. — Помогнете ми да изляза на улицата.
В това време звукът от приближаващите сирени премина във вой и подкрепян от бездомните момчета, той успя да се измъкне, куцайки, от изкопа и да се остави в ръцете на медицинския екип, който го натовари в линейката. Положиха го да легне и един от медиците му провери пулса и преслуша сърцето му, докато другият започна да оглежда раната.
Десет минути по-късно го вкараха на сгъваема носилка в спешното отделение, а след това беше прехвърлен да легне по очи върху едно от леглата. Студеният въздух го извади като че ли от треска. Наблюдаваше влизащите и излизащите от спешното отделение, докато подейства инжектираната местна упойка. После един хирург си изми ръцете с дезинфектиращ гел от прибор, прикрепен към колона, надяна хирургически ръкавици и се зае с почистването, дезинфектирането и зашиването на раната.
Процедурата даде време на Аркадин да се замисли за нападението. Знаеше, че е поръчано от Дмитрий Илинович Маслов. Той беше главатар на московската Казанска мафия, известна на местните като Групировката. Някога Маслов беше негов работодател, на когото Аркадин бе отнел бизнеса с незаконна търговия с оръжие. Този бизнес беше изключително важен за Маслов, защото Кремъл се беше заел сериозно да се справи с Групировката, като бавно, но неотклонно лишаваше фамилиите в нея от тяхната властова база, която бяха започнали да изграждат от началото на гласността. Но през годините Дмитрий Маслов се беше оказал по-различен от главатарите на другите групировки. Всичките или губеха влиянието си, или вече бяха в затвора. Маслов успяваше да просперира дори и в тези трудни времена, защото все още имаше политическо влияние, за да се съпротивява на властите или поне да ги държи на разстояние. Беше опасен човек и още по-опасен противник.
„Да — помисли си сега Аркадин, докато хирургът срязваше хирургическите конци, — няма съмнение, че заповедта за нападението е на Маслов, но той не го е планирал.“ Беше много зает с нападащите го от всички страни политически противници, а освен това от дълго време не бе на улицата и беше загубил онези умения, които само тя можеше да му даде. На кого ли бе поверил тази работа?
В този момент, като че ли по Божия воля, той получи отговора. Там, застанал в тъмната част на спешното отделение, незабележим и непредставляващ интерес за бързащия насам-натам персонал и за стенещите пациенти, стоеше Вячеслав Германович Озеров, новият заместник на Маслов. Отношенията между Аркадин и Озеров имаха дълга, пълна с взаимно желание за мъст история, която водеше началото си още от родния град на Аркадин Нижни Тагил. Между тях нямаше нищо друго, освен омраза и злоба. В паметта му бяха все още съвсем живи спомените от последната им среща — много неприятен инцидент в планините на Северен Азербайджан, където той обучаваше за Маслов една ударна група и същевременно кроеше планове как да го изиграе. Тогава извика Озеров навън и го направи почти на пихтия от бой — един от дългата поредица насилствени отговори на зверствата, извършени от Озеров преди много години в родния град на Аркадин. Разбира се, че Озеров беше идеалният човек да планира нападението, което — Аркадин беше сигурен — включваше собствената му смърт, независимо дали Маслов я е поръчал или не.