Слабо писукане му подсказа, че джиесемът е напълно зареден. Откачи го от зарядното устройство, включи го и набра един местен номер. След две позвънявания връзката беше установена и Лис каза:
— Предаване.
Последва кратка пауза и един женски глас като от автомат каза:
— Еклесиаст три: шест-две.
Винаги използваха Библията, нямаше представа защо. Изключи джиесема и взе вестника. Еклесиаст се отнасяше за спортната страница. „Три: шест-две“ означаваше третата колона, параграф шести, втората дума.
Прекара пръст по конкретната колона и намери кодовата дума за деня: кради.
Взе джиесема и набра един десетцифров номер.
— Кради — каза той, когато след едно позвъняване връзката беше установена. Вместо глас чу поредица от електронни щраквания и припуквания, като че ли някаква сложна система от сървъри и превключватели прехвърляха отново и отново обаждането му до далечна дестинация, която се намираше бог знае къде. След това се включи леденият звук на засекретяващите устройства и накрая един глас каза:
— Здравей, Оливър.
— Добър ден, Джонатан.
Шифроването забавяше речта, лишаваше я от емоция и тоналност, превръщаше я в неразпознаваема, подобно на гласа на автомат.
— Изпрати ли ги по предназначението?
— Излетяха преди час, ще бъдат в Лондон утре рано сутринта. — Точно този глас му беше изпратил досието на пръстена. — Заповедите им са дадени, но…
— Да?
— Ами Уилърд говори само за Аркадин и Борн и програмата „Тредстоун“, която ги е създала. Според него той е открил метод да ги направи дори по… полезни. Мисля, че такъв термин беше използван.
Джонатан се засмя. Поне на Лис така му се стори, макар до него да достигна нещо като сухо шумолене, все едно рояк насекоми нападат висока трева.
— Искам да не му пречиш, Оливър, ясно ли е?
— Напълно. — Лис потърка с пръст челото си. Какво, по дяволите, целеше Джонатан с това? — Но му казах да отложи плановете си, докато бъде намерен пръстенът.
— Точно така е трябвало да постъпиш.
— На Уилърд това не му хареса.
— Не думай.
— Имам чувството, че вече крои планове да напусне фирмата.
— Когато го стори — рече Джонатан, — не прави нищо, за да го спреш.
— Какво? — рече изумен Лис. — Не разбирам.
— Всичко се развива така, както би трябвало — каза Джонатан миг преди да прекъсне връзката.
На летището на Далас „Форт Уърт“ Сорая провери със снимката на Аркадин в ръка във всяка агенция за коли под наем. Никой не го разпозна. Взе си нещо за ядене, купи един евтин роман и блокче „Сникърс“. Като продължаваше да го яде бавно, отиде при гишето на авиокомпанията, с чийто самолет беше пристигнал Аркадин, и попита за дежурния диспечер.
Оказа се огромен мъж на име Тед, който приличаше на бивш футболист, започнал да дебелее, както става рано или по-късно с всички тях. Той я огледа одобрително през мръсните стъкла на очилата си и след като я попита как се казва, предложи да отидат отзад в офиса му.
— Работя за застрахователната компания „Континентал Иншуърънс“ — рече тя и отхапа парче „Сникърс“. — Опитвам се да открия един мъж на име Стенли Ковалски.
За момент Тед се облегна назад в стола си, сложи месестите си ръце на корема и се ухили.
— Занасяте ме, нали?
— Не — отвърна Сорая. — Няма такова нещо. — Тя го информира подробно за полета на Ковалски.
Тед въздъхна и сви рамене. Завъртя се на стола и провери в компютъра си.
— Я, гледай — рече той, — тук е, както казахте. — После се обърна към нея: — А сега как да ви помогна?
— Искам да разбера накъде е тръгнал оттук.
Тед се засмя.
— Е, сега вече разбрах, че ме занасяте. Това летище е едно от най-големите и най-оживените в света. Вашият господин Ковалски може да е запрашил навсякъде, а може и да не е отишъл никъде.
— Не е наел кола — рече Сорая. — А и не се е прехвърлил на някоя вътрешна авиокомпания, защото е минал през имиграционния пункт тук, в Далас. Но за да бъда сигурна, проверих записите на телевизионните охранителни камери за този ден.