— А сега ми кажи кой си ти и защо уби Диего?
Когато забеляза, че мъжът посегна към ножа, Борн го стисна за китката.
— Дори не си го помисляй. Искам отговори.
— Никога няма да те нараня, Джейсън, знаеш го.
— Защо уби Диего?
— Беше му казано да те доведе в клуба по някое време тази нощ.
Борн си спомни как Диего си беше погледнал часовника и бе казал: „А сега е време да се отправим към Найтсбридж.“ Странен начин на изразяване, освен ако този мъж казваше истината.
— Кой каза на Диего да ме доведе тук? — Обаче Борн вече знаеше.
— От „Северий Домна“ се свързаха с него… не знам как… но му дадоха точни инструкции как да те измами.
Борн си спомни как Диего само чоплеше храната, като че ли замислен за нещо важно. Очаквал е да извърши измамата? Прав ли беше Отавио?
Човекът с белега се вгледа в лицето на Борн.
— Ама ти наистина ли не ме познаваш?
— Не, вече ти казах.
— Името ми е Отавио Морено. — Той изчака за миг. — Брат на Густаво Морено.
През завесите на амнезията до Борн достигна смътен спомен.
— Запознахме се в Мароко — каза едва чуто той.
— Да. — Отавио Морено се усмихна. — В Маракеш, пътувахме заедно през високите Атласки планини, не си ли спомняш?
— Не знам.
— Боже господи! — Лицето на Отавио изразяваше изненада, може би дори шок. — А лаптопът? Какво стана с лаптопа?
— Какъв лаптоп?
— Не си спомняш лаптопа? — Той стисна ръцете на Борн. — Хайде, Джейсън. Срещнахме се в Маракеш, за да вземем лаптопа.
— Защо?
Отавио Морено се намръщи.
— Ти ми каза, че е ключ.
— Ключ към какво?
— Към „Северий Домна“.
В този момент чуха познатия вой на полицейски сирени.
— Заради бъркотията, която оставихме в главния апартамент, ще да е — рече Морено. — Хайде, да вървим.
— Няма да вървя никъде с теб — каза Борн.
— Но ти трябва да го сториш, задължен си ми — рече Отавио. — Ти уби Ноа Перлис.
— С други думи — каза министърът на отбраната Бъд Холидей, докато преглеждаше доклада пред себе си, — в резултат от пенсиониране, обичайно изхабяване и молби за преместване, а доколкото виждам, всички са били удовлетворени, и то бързо, една четвърт от ЦРУ на Стария са напуснали.
— И на тяхно място бяха назначени наши хора. — Данзигер не си направи труда да прикрие задоволството в гласа си. Министърът ценеше увереността също толкова, колкото не харесваше колебливостта. Взе обратно доклада и внимателно го прибра. — Мисля, че ще бъде само въпрос на месеци цифрата да се увеличи до една трета от старата гвардия.
— Добре, добре.
Холидей потърка големите си ръце над остатъците от оскъдния си обяд. „Оксидентал“ гъмжеше от дъвчещи политици, репортери, публицисти, лобисти и влиятелни индустриалци. Всички по един или друг предпазлив начин му бяха засвидетелствали уважението си, било то с малко уплашена усмивка, почтително кимване с глава, или както постъпи възрастният влиятелен сенатор Дотри — с бързо ръкостискане и зададения мимоходом въпрос „Как си“. Независимите щатски сенатори трупаха влияние дори през годините, в които нямаше избори, защото и двете партии се стремяха да ги спечелят на своя страна. Това във Вашингтон си беше стандартна процедура.
След това известно време двамата мъже седяха в мълчание. Ресторантът започна да се опразва, след като обитателите на политическите институции в столицата се помъкнаха обратно на работа. Ала доста скоро местата им бяха заети от туристи с раирани ризи и бейзболни шапки с инициалите на ЦРУ или ФБР, купени от уличните търговци по Мола. Данзигер се върна към обяда си, който, както обикновено, беше по-обилен от голата говежда пържола на Холидей. От нея бяха останали само няколко петна кръв, примесени със замръзнала мазнина.
През масата мислите на Холидей се бяха съсредоточили върху съня, който не можеше да си спомни. Беше чел статии, че сънищата са част от БДО (сън на бързо движещото се око), както го наричаха интелектуалците, без който човек след време може да се побърка. От друга страна, беше вярно, че той не можеше да си спомни нито един сън. Сънуването му приличаше на идеално чиста стена, по която никога не оставаше и драскотина.
Тръсна глава като куче, измъкнало се от дъжда. Защо го беше грижа? Знаеше защо. Някога Стария му беше доверил, че страда от същата странна болест — така я беше нарекъл, болест. Беше странно, като се сетеше, че някога двамата бяха приятели, дори повече от приятели, като се замислеше. Как го наричаха тогава? Кръвни братя. Като млади си бяха споделяли всички малки странности и навици, тайните, които обитаваха тъмните кътчета на душите им. Къде се бяха влошили нещата? Как се бяха превърнали в най-ожесточени врагове? Може би причината беше в постепенно трупащите се различия в политическите възгледи, обаче приятелите често преодоляват несъгласията. Не, раздялата им сигурно беше свързана с чувството, че са били предадени, а при хора като тях лоялността е от основно значение. Единствената проверка на приятелството.