Истината беше, че изневериха на това, което създадоха на младини, тъй като техният идеализъм беше изгорял в огъня на националния капитал, на който и двамата бяха избрали да служат до смърт. Стария беше чирак на Джон Фостър Дълес, докато той беше близък с Ричард Хелмс — мъже с коренно различно потекло, методологии и най-важното — идеологии. И тъй като работеха в идеологическия бизнес, а той беше животът им, нямаше друг изход, освен да се изправят един срещу друг, да се опитат с всяка своя фибра да докажат, че другият греши, да го свалят и унищожат.
В продължение на десетилетия Стария винаги го беше надхитрял, но сега не беше така. Беше мъртъв и той бе получил наградата, към която поглеждаше от толкова дълго време: контрола над ЦРУ.
Прокашлянето на Данзигер върна обратно Холидей от бездната на миналото.
— Има ли нещо, което сме пропуснали да обсъдим?
Министърът го погледна така, както дете разглежда мравка или бръмбар с любопитство, запазено за видове, толкова по-низшестоящи, че му изглеждат невъобразимо далечни. Данзигер съвсем не беше глупав човек и точно затова Холидей го беше избрал за свой кон, който да мести напред-назад по шахматната дъска на американските тайни служби. Но като се изключи използването му на дъската, той гледаше на него като на напълно заменим. Холидей се беше затворил в себе си от момента, когато бе почувствал предателството на Стария. Разбира се, имаше жена и две деца, но рядко мислеше за тях. Синът му беше поет… Боже господи, поет, можете ли да си представите! А дъщеря му? Е, колкото по-малко се говореше за нея и нейната партньорка, толкова по-добре. Що се отнася до съпругата му, тя също го беше предала, след като бе родила две разочарования. Напоследък, като се изключат официалните му ангажименти, при които стриктните норми за семейните ценности във Вашингтон налагаха тя да го придружава, двамата водеха напълно отделен живот. Бяха изминали години, откакто не бяха спали в една стая, камо ли пък в едно легло. От време на време закусваха заедно — едно по-малко мъчение, от което Холидей се стараеше да избяга колкото е възможно по-бързо.
Данзигер се беше навел поверително над масата.
— Ако мога с нещо да ви помогна, трябва само да…
— Мисля, че ме бъркаш с приятел — сопна се Холидей. — В деня, когато те помоля за помощ, ще лапна дулото на пистолета и ще дръпна спусъка.
Той се измъкна от сепарето и си тръгна, без да погледне назад, оставяйки Данзигер да плати сметката.
Останал за малко сам, докато Борис Карпов спеше в манастира, Аркадин си наля мескал и отпи една глътка в душната нощ на Сонора. Зората скоро щеше да се промъкне през звездите, гасейки ги по пътя си. Птиците по брега вече се бяха събудили и напускаха на рояци гнездата си, за да се понесат над крайбрежната ивица.
Аркадин вдиша дълбоко солта и фосфора и набра един номер на мобилния си телефон. Звъня дълго. Тъй като знаеше, че няма гласова поща, тъкмо се канеше да затвори, когато един дрезгав глас прозвуча в ухото му:
— Кой е се обажда, дяволите да го вземат?
Аркадин се засмя.
— Аз съм, Иване.
— О, здравей, Леонид Данилович — каза Иван Волкин.
Някога той беше най-силният човек в групировката. Тъй като не беше свързан с никое от семействата, години наред беше посредник между тях, босовете на някои фамилии и най-корумпираните бизнесмени и политици. Накратко казано, той беше човек, на когото всеки на власт дължеше услуга. Макар отдавна да се беше оттеглил, напук на традицията с напредването на възрастта ставаше още по-влиятелен. Беше също много привързан към Аркадин, чието странно издигане в подземия свят следеше от деня, в който Маслов го беше довел в Москва от родния му град Нижни Тагил.
— Помислих, че си с президента — каза Иван Волкин. — Казах му, че този път не мога да му помогна.