Мисълта, че президентът на Руската федерация се е обадил на Иван Волкин за услуга, развесели още повече Аркадин.
— Жалко за него — рече той.
— Поразрових се малко във връзка с проблема, за който ми разказа. Ти наистина имаш къртица, приятелю. Успях да сведа кандидатите до двама, но повече не можах да направя.
— Това е напълно достатъчно, Иван Иванович. Безкрайно съм ти благодарен.
Волкин се засмя.
— Знаеш, приятелю, че ти си единственият човек на земята, от когото не искам нищо.
— Мога да ти дам буквално всичко, което пожелаеш.
— Това добре го знам, но да ти кажа право, облекчение е да има някой в живота ми, който не ми дължи нищо и на когото аз дължа също толкова. Нищо не се е променило между нас, нали, Леонид Данилович?
— Не, Иван Иванович, не е.
След като Волкин даде имената на двамата заподозрени на Аркадин, каза:
— Имам и още малко информация, която ще те заинтересува. Любопитно ми е, че не мога да свържа никой от заподозрените с ФСБ или с която и да е руска тайна служба.
— Тогава кой командва шпионина в организацията ми?
— Къртицата ти много внимава да запази самоличността си в тайна. Носи черни очила и дебела риза с качулка на главата, затова няма добра негова снимка. Обаче човекът, с когото се среща, е някой си Марлон Етана.
— Странно име. — То като че ли говореше нещо на Аркадин, но не можеше да се сети точно какво.
— Още по-странно е, че не мога да се добера и до най-малката информация за Марлон Етана.
— Аха, сигурно е псевдоним.
— Да, би могло да се очаква — каза Волкин. — Обаче това предполага, че зад псевдонима се крие реална личност. Не можах да открия нищо друго, освен че Марлон Етана е сред основателите на „Монишън Клъб“, който има много филиали по света и чийто щаб, изглежда, се намира във Вашингтон.
— Може да е дълбоко засекретено звено на ЦРУ или една от многото глави на Хидрата — Министерството на отбраната на САЩ.
Иван Волкин издаде някакъв дълбоко гърлен, животински звук.
— Когато разбереш, Леонид Данилович, непременно ме уведоми.
— Непременно ме уведоми — беше казал Аркадин на Трейси преди няколко месеца. — Всичко, което откриеш за дон Фернандо Херера, дори да е най-незначителното и на пръв поглед да не представлява интерес.
— Включително и колко пъти на ден ходи по голяма нужда?
Той седеше, вперил в нея искрящите си очи на хищник, без да помръдва и без да примигва. Седяха в едно кафене в Кампионе д’Италия — живописен италиански данъчен рай, сгушен в швейцарските Алпи. Малката самостоятелна община като че ли се издигаше право нагоре от лъскавата, синя повърхност на кристалночисто планинско езеро, осеяно с най-различни съдове, като се започне от всевъзможни гребни лодки и се стигне до яхти за милиони долари, снабдени с хеликоптерни площадки, самите хеликоптери, а на най-големите се виждаха и мацките като допълнение към тях.
През петте минути, преди да пристигне тя, Аркадин наблюдаваше една неприлично голяма яхта, на която две дългокраки манекенки се излежаваха като че ли специално за папараците. Имаха такъв бронзов тен на кожата, какъвто само една гледана жена знае как да придобие. Отпи от малката чаша еспресо, която се губеше в големите му ръце и си каза: „Добре е да си цар!“ После видя голия космат гръб на въпросния цар и извърна с отвращение глава. Можеш да измъкнеш човек от ада, но не можеш да махнеш ада от човека. Аркадин често повтаряше тази фраза.
След това се беше появила Трейси и той бе забравил за ада на Нижни Тагил, който навестяваше спомените му като повтарящ се кошмар. Много я харесваше, но я и мразеше. Мразеше ерудицията й, широките й познания. Всеки път, когато си отвореше уста, тя му припомняше колко малко беше ходил на училище. Още по-лошото беше, че всеки път, когато бе с нея, научаваше нещо ценно. Колко често презираме учителите си, които ни превъзхождат с по-големите си знания и ни ги хвърлят в лицата заедно с опита си. Всеки път, когато научеше нещо, му се напомняше колко невероятно свързан беше с нея и колко много му трябваше тя. Точно затова я третираше по два коренно противоположни начина. Обичаше я, възнаграждаваше я с все повече и повече пари след изпълнението на всяка задача, а между отделните поръчки я обсипваше с подаръци.
Тя никога не беше спала с него. Не се беше опитал да я прелъсти, защото се страхуваше, че сред вихъра на страстта железният му самоконтрол щеше да отслабне и можеше да я стисне за гърлото и да я души, докато изплези език и очите й изскочат от орбитите. Щеше да съжалява за смъртта й. С течение на годините се беше оказала незаменима. С поверителната информация, която му беше дала, той можеше да мами нейните богати клиенти — ценители на живописта, а тези, които предпочиташе да не подкупва, използваше като нищо неподозиращи жертви, за да доставя наркотици навсякъде по света, скрити в сандъците с безценни предмети на изкуството.