Сега, часове по-късно и отдалечена на много мили, тя лежеше на леглото в къщата на една своя приятелка, която беше по работа в Брюксел. Беше успяла да вземе ключовете от брата на жената. Лежеше в тъмното, заслушана във всички малки скърцания, стенания, шепоти и съскания в чуждата къща. Вятърът се беше впил в первазите на прозорците и търсеше начин да се промъкне вътре. Тя потрепери и се зави по-плътно с одеялото, но то не я стопли. Парното също. Усещаше студ в костите си, който се дължеше на опънатите й нерви и на страха, стаил се в мислите й.
„Възможно е да са ни следили през целия път от апартамента на Трейси — беше казал Адам. — Няма смисъл да рискуваш тези хора да разберат за Скарлет… а и къде живеят родителите ти.“
От мисълта, че хората, които искаха да застрелят Адам, може да знаят за дъщеря й, изпита неприятно свиване в стомаха. Искаше да се чувства в безопасност тук, да вярва, че сега, след като се беше разделила с него, няма опасност, но съмненията продължаваха да я глождят. Чу се още една продължителна гръмотевица, този път по-близо, а после дъждът забарабани с нова сила по стъклата на прозорците. Седна задъхана в леглото. Сърцето й биеше силно. Посегна към пистолета, който Адам й беше дал за защита. Имаше известен опит с огнестрелните оръжия, макар че повече с карабини и ловни пушки. Въпреки възраженията на майка й баща й я вземаше със себе си на лов през зимните недели, когато снегът скърцаше под краката, а слънцето беше слабо и безцветно. Спомни си треперещия хълбок на един елен и как беше потръпнала, когато баща й го застреля в сърцето. Спомни си погледа в очите на животното, когато баща й беше пристъпил с ножа към корема му. Еленът беше полуотворил уста, като че ли се канеше да моли за пощада.
Скарлет проплака в съня си и Криси стана, наведе се над нея и я погали по косата, както правеше винаги, когато дъщеря й сънуваше лоши сънища. Защо децата биват измъчвани от кошмари, запита се тя, когато има толкова много време за тях през живота им като възрастни? Къде беше безгрижното детство, което тя беше имала? Мираж ли беше? И тя ли беше имала кошмари, нощни страхове и безпокойства? Сега не можеше да си спомни, а това беше добре.
Обаче си спомняше едно нещо. Трейси би й се изсмяла дори за това, че е имала такива мисли. Животът не е безгрижен — можеше да я чуе да казва тя. — Какво си мислиш? Животът в най-добрия случай е труден, а в най-лошия е ужасен кошмар.
Какво я беше накарало да каже такова нещо? — запита се Криси. — Какви ли беди я бяха сполетели, докато бях заровила глава в оксфордските книги? Внезапно я завладя убеждението, че беше изневерила на Трейси, че би трябвало да забележи признаците на стреса, в който живее, на трудния живот, който води. Но как на практика би могла да й помогне? Трейси беше потънала в един свят толкова далечен и чужд. Криси беше сигурна, че той щеше да бъде напълно неразбираем за нея. Също както не можеше да проумее какво се беше случило днес. Кой беше Адам Стоун? Не се съмняваше, че са били приятели с Трейси, но сега подозираше, че е бил нещо повече — колега, бизнес партньор, може би дори неин шеф. Той не й беше казал нищо, не бе пожелал да й каже. Единственото нещо, което знаеше със сигурност, беше, че животът на сестра й бе забулен в тайна и този на Адам също. Те бяха част от един и същ чужд свят, а сега, без да знае, и тя беше въвлечена в него. Отново потрепери и като видя, че Скарлет се успокои, легна до нея и опря гръб в нейния. Топлината от дъщеря й бавно се промъкна и в нея, клепачите й натежаха и тя задряма, потъвайки постепенно, но неотклонно в чудесната възглавница на съня.
Стресна я рязък шум и тя се събуди. За момент остана да лежи напълно неподвижна, заслушана в дъжда и вятъра. Скарлет продължаваше да диша равномерно. Криси се ослуша за шума. Беше ли го сънувала и дали изобщо бе заспала? След доста дълго време стана от леглото на Скарлет, пресегна се и пъхна ръка под възглавницата за пистолета. Пристъпи боса до полуотворената врата на спалнята и надникна в коридора през процеждащата се бледа светлина, която идваше от лампата. Беше я оставила да свети в спалнята, за да не се блъснат двете със Скарлет в тъмното по пътя към тоалетната.
Премина в коридора и продължи напрегнато да се ослушва. Усети, че започна да се изпотява под мишниците и че дъхът й пари в гърлото. С всяка изминала секунда напрежението в нея се засилваше, но заедно с него и надеждата, че беше сънувала шума. Мина безшумно през коридора и надникна надолу по стълбите в тъмния хол. Застана нерешително на горната площадка на стълбището и тъкмо се убеди, че е сънувала, когато отново чу слабия шум.