— В зависимост от това кой ще остане жив, ще знаем как да продължим по-нататък.
Маркс се загледа през прозореца, без да вижда нещо конкретно.
— Искам да си изясним едно нещо. Ако Аркадин надделее, ти ще се върнеш към първоначалната методология на обучение, така ли?
— С няколко незначителни промени, които имам предвид.
— Ами ако Борн убие Аркадин? Ти не знаеш…
— Така е, Питър, ще бъдем изправени пред Х фактор. Затова процесът ще е по-дълъг. Ще трябва да изследваме Борн в контролируема обстановка. Ние ще…
— Почакай малко. Да не би да говориш за изпращането му в затвор?
— Да, да, дотолкова, доколкото трябва да бъде подложен на серия от психологически тестове — каза с известно нетърпение в гласа Уилърд, като че ли да покаже, че е бил достатъчно ясен, но Маркс е твърде глупав и не го е разбрал. — Това е същността на „Тредстоун“, Питър. Именно на него Алекс Конклин посвети живота си.
— Но защо? Не разбирам.
— Стария също. — Уилърд въздъхна. — Понякога си мисля, че Алекс беше единственият американец, извадил си поука от трагичните грешки, допуснати във Виетнамската война. Имаше гениалната способност да си представя бъдещето, да предвиди това, което стана в Ирак и в Афганистан. Виждаше идването на новия свят. Знаеше, че методите за водене на война са толкова остарели и така обречени на неуспех, като Кодексът на Наполеон12. Докато Пентагонът харчеше милиарди, за да се запасява с интелигентни бомби, ядрени подводници, бомбардировачи „Стелт“ и свръхзвукови изтребители, Алекс се беше съсредоточил върху създаването на единственото оръжие, което знаеше, че ще бъде ефикасно: човешки същества. Още от първия ден главната задача на „Тредстоун“ беше да създаде идеалното човешко оръжие: безстрашно, безмилостно, умеещо да прониква навсякъде, да заблуждава, да се преструва. Оръжие с хиляда лица, които могат да бъдат всеки и да отидат навсякъде, да убият всяка цел без никакви угризения и да се върнат, за да поемат следващата задача. Сега виждаш колко прозорлив беше Алекс. Предвижданото от него наистина се случи. Това, което създадохме в програмата „Тредстоун“, ще стане най-мощното оръжие на Америка срещу враговете, независимо колко са съобразителни и колко далеч се намират. Мислиш ли, че ще погреба с лека ръка нещо толкова безценно? Сключих сделка с дявола, за да бъде възстановена „Тредстоун“.
— Ами какво ще стане, ако той има други идеи за „Тредстоун“ — попита Маркс.
— Тогава — отвърна Уилърд — трябва да се справим по някакъв начин с дявола. — Последва кратка пауза. — Аркадин или Борн за мен няма значение. Интересува ме само изходът от тяхната борба. При всички случаи ще ги имам — единия или другия като прототип на тези, които ще създаде „Тредстоун“.
— Започни от началото — рече Борн. — Това ми прилича на някакъв кошмар.
— Накратко казано — каза с въздишка Отавио Морено, — ти нямаше право да убиваш Ноа Перлис.
Двамата бяха в тайна квартира в Теймзмийд — малък, модерен квартал от другата страна на реката, точно срещу летището на Лондонското сити. Беше една от онези модерни кокетни кутийки, пръснати из повечето предградия на града, които бяха толкова нестабилни, колкото изглеждаха. Бяха стигнали там със сивия опел на Морено — най-малко биещата на очи кола, която можеше да се намери в Лондон. Ядоха студено пиле и макарони от хладилника и отмиха храната с бутилка прилично южноафриканско вино, а после се бяха настанили в хола, където буквално се хвърлиха на диваните.
— Перлис уби Холи Моро.
— За Перлис беше бизнес — отбеляза Отавио Морено.
— Мисля, че същото се отнасяше и за Холи.
Морено кимна.
— Е, да, ама после нещата преминаха на лична основа, нали така?
Борн нямаше подходящ отговор на това, тъй като той беше очевиден и за двамата.
— Вече няма значение — продължи Морено, приемайки мълчанието на Борн за съгласие. — Това, което ти забрави, беше, че аз наех Перлис да намери лаптопа.
— Той нямаше лаптоп, имаше пръстена.
Морено поклати глава.
— Забрави за пръстена и се опитай да си спомниш за лаптопа.
Борн се почувства така, като че ли затъваше все по-дълбоко в подвижни пясъци.
— Ти и преди спомена за лаптопа, но аз не си го спомням.