Прозвуча противопожарна аларма, която се смеси с какофонията от викове, писъци, трополене на тичащи крака, клатушкащи се тела и пламъци. Изправи се на крака и отново побягна, но като зави зад ъгъла, спря да тича и продължи да върви. Двама охранители и група по-възрастни доктори се втурнаха покрай него и за малко да го съборят. От крака му започна да капе гореща кръв. Всичко, което виждаше наоколо, беше кристално ясно, пулсиращо от живот. Задържа вратата отворена за една жена на инвалидна количка, която държеше бебето си в ръце. Тя му благодари и той се засмя така силно, че жената също се засмя. В този момент група полицаи с мрачни лица профучаха покрай него през вратата, която той все още държеше отворена.
Първа част
1
— Да — каза Супариута, — това е пръстенът, който бащата на Холи Мари Моро й е дал.
— Този пръстен ли? — Джейсън Борн го вдигна пред очите си. Беше най-обикновена златна халка с някакви букви, гравирани от вътрешната страна. — Не си го спомням.
— Не си спомняш много неща от миналото си — рече Супаруита, — включително и Холи Мари Моро.
Борн и Супаруита седяха по турски на пода в къщата на балийския шаман дълбоко в джунглата на Карагасем в югозападната част на Бали. Борн се беше върнал на острова, за да залови Ноа Перлис — шпионина, убил Холи преди години. Беше измъкнал пръстена от ръката на Перлис, след като го беше убил на по-малко от пет мили от това място.
— Майката и бащата на Холи Мари пристигнаха тук от Мароко, когато тя беше на пет години — каза Супаруита. — Приличаха на бежанци.
— От какво бягаха?
— Трудно е да се каже със сигурност. Ако историите за тях са верни, бяха избрали едно чудесно място, където да се скрият от религиозно преследване. — Официално Супаруита беше известен като Мангку, което означаваше едновременно свещеник и шаман, но и нещо повече, невъзможно да се изрази със западни термини. — Имаха нужда от защита.
— Защита ли? — Борн се намръщи. — От какво?
Супаруита беше красив мъж на неопределена възраст. Кожата му беше тъмнокафява, а усмивката широка и обезоръжаваща, разкриваща два реда бели, равни зъби. Беше едър за балиец и излъчваше някаква неземна сила, която очароваше Борн. Домът му — духовно убежище, заобиколено от градина с буйна растителност, през която тук-там успяваха да проникнат слънчевите лъчи, и от високи, измазани с хоросан стени — се намираше в най-сенчестата част и затова вътре беше прохладно дори и по обед. Подът беше от утъпкана пръст, покрит с рогозка от агава. Тук-там по пода и по стените се подаваха като живи странни неща с неясно предназначение — гърнета с билки, снопове корени, букети от изсушени цветя с формата на ветрило. Сенките, които изпълваха до краен предел ъглите, като че ли непрекъснато бяха в движение и сякаш бяха от течност, а не от въздух.
— От чичото на Холи Мари — отговори Супаруита. — Първоначално те са взели пръстена от него.
— Разбрал е, че са го откраднали?
— Помислил, че го е загубил. — Супаруита вдигна рязко глава. — Отвън има хора.
Борн кимна.
— Ще се справим с тях след малко.
— Не те ли е страх, че могат да нахлуят вътре с извадени пистолети?
— Няма да се покажат, докато не изляза от тук. Искат мен, а не теб. — Борн докосна пръстена с показалеца си. — Продължавай.
Супаруита наведе глава.
— Те се криеха от чичото на Холи. Той се беше зарекъл да я върне обратно в семейния имот във Високите Атласки планини.
— Били са бербери, така ли? Ами да, Моро означава мавър. — Борн се замисли. — Защо чичото на Холи е искал да я върне в Мароко?
— Ноа Перлис е последният, у когото е бил пръстенът, което означава, че ще да е убил Моли, за да го вземе. — Борн погледна пръстена в дланта си. — Защо го е искал? Какво толкова важно има в една годежна халка?
— Това е част от историята, която ти се опитваше да разгадаеш — рече Супаруита.
— Това беше преди време. Сега не знам откъде да започна.
— Перлис имаше апартаменти в много градове — каза Супаруита, — но базата му беше в Лондон. Холи отиде тъкмо там, когато беше в чужбина през осемнадесетте месеца, преди да се завърне в Бали. Перлис трябва да я е последвал тук, за да я убие и да вземе пръстена.
— Откъде знаеш всичко това? — попита Борн.
Върху лицето на Супаруита се появи хилядаватовата му усмивка. Изведнъж заприлича на духа, извикан от Аладин.