— Знам, защото ти ми каза — рече той.
Сорая Мур забеляза различията между старото Централно разузнавателно управление под ръководството на покойната Вероника Харт и новото ЦРУ при М. Еръл Данзигер още щом влезе в централата във Вашингтон, окръг Колумбия. Първото беше, че мерките за сигурност бяха засилени до такава степен, че преминаването през различните пропускателни пунктове приличаше на проникване в средновековна крепост. Освен това не й беше познат нито един от охраната, която беше в момента на пост. Всички лица имаха онзи твърд, изцъклен поглед, какъвто само американските военни можеха да накарат да придобие някое човешко същество. Не беше изненадана от това. В края на краищата, преди да бъде назначен от президента за директор на ЦРУ, М. Еръл Данзигер беше директор на електронното разузнаване в Агенцията за национална сигурност (АНС), имаше дълга и забележителна кариера във въоръжените сили, а после и в Министерството на отбраната. Имаше също дълга и забележителна кариера на безочлив кучи син. Не, това, което я изненада, беше бързината, с която новият директор беше настанил своите хора зад официално неприкосновените стени на ЦРУ.
От времето, когато се наричаше Управление на стратегическите служби през Втората световна война, агенцията беше напълно самостоятелна, изцяло освободена от намесата както на Пентагона, така и на неговото разузнаване АНС. Сега, благодарение на засиленото влияние на министъра на отбраната Бъд Холидей, ЦРУ беше обединено с АНС, неговата уникална ДНК беше разводнена. Негов директор вече беше М. Еръл Данзигер, а той беше творение на министъра на отбраната Холидей.
Сорая, директор на „Тифон“ — антитерористична агенция под егидата на ЦРУ, в която работеха мюсюлмани, се замисли за промените, въведени от Данзигер през няколкото седмици, докато тя беше в Кайро. Почувства се късметлийка, че „Тифон“ беше полунезависима. Тя бе пряко подчинена на директора на ЦРУ и подминаваше шефовете на различните дирекции. Наполовина арабка, познаваше всичките си хора, които в повечето случаи беше подбирала лично. Те бяха готови да я последват и в ада, ако им кажеше. Но какво щеше да стане с нейните приятели и колеги в самото ЦРУ? Щяха ли да останат, или щяха да си отидат?
Слезе от асансьора на етажа, на който беше кабинетът на директора, облян в призрачната зелена светлина, която се процеждаше през специалните непробиваеми от куршуми и бомби стъкла, и застана пред млад мъж, слаб като тръстика, със стоманен поглед и късо подстригана коса като морски пехотинец. Той седеше зад бюро и ровеше из купчина документи. На табелката върху бюрото му пишеше: лейтенант Р. Саймънс Рийд.
— Добър ден, аз съм Сорая Мур — каза тя. — Имам среща с директора.
Лейтенант Р. Саймънс Рийд я погледна с неутрален поглед, в който обаче като че ли се долавяше едва забележимо презрение. Беше в син костюм, безупречна бяла риза и вратовръзка на червени и сини райета. Без да погледне компютъра си, той каза:
— Имали сте насрочена среща с директор Данзигер. Това беше преди петнадесет дни.
— Да, знам — рече тя. — Изпълнявах оперативна задача по отстраняване на пропуските в една мисия в Северен Иран, която трябваше да…
От зеленикавата светлина лицето на Рийд изглеждаше издължено, с по-остри черти и заплашително, почти като оръжие.
— Не сте се подчинили на пряка заповед на директор Данзигер.
— Новият директор на ЦРУ току-що беше назначен — отвърна тя. — Нямаше как да знам, че…
— Но директор Данзигер знае всичко, което му е нужно да знае за вас, госпожице Мур.
Сорая настръхна.
— Какво, по дяволите, означава това? И, за ваше сведение, обръщението е директор Мур.
— Нищо чудно, че не сте в течение, госпожице Мур — каза равнодушно Рийд. — Вие сте уволнена.
— Какво? Сигурно се шегувате. Аз не мога… — Сорая се почувства така, сякаш беше всмукана от помийна яма, току-що появила се под краката й. — Искам да видя директора!
Лицето на Рийд стана още по-сурово.
— От този момент разрешителното ви за достъп е анулирано. Моля, предайте служебната си значка, кредитните карти на агенцията и мобилния си телефон.
Сорая се наведе напред и опря юмруци в елегантното бюро.
— Кой, по дяволите, сте вие, за да ми казвате каквото и да било?
— Аз съм гласът на директор Данзигер.
— Не вярвам на нито една ваша дума.
— Картите ви са невалидни. Няма къде да отидете, освен навън.
Тя се отдръпна назад.