Три чифта очи се втренчиха в мен.
— Заспала ли е? — попита Еди.
— Усещам, когато спи… Това е нещо различно… — Бавно, много бавно започнах да долавям къде е тя. Тя ме бе блокирала нарочно, опитвайки се да се скрие от мен, но аз я открих, както винаги. — Ето къде е. Тя е… О, боже!
Писъкът ми отекна в помещението, като отглас на писъците на Лиса, когато болката я прониза.
Глава 23
Останалите в столовата се спряха и се втренчиха в мен. Имах чувството, че току-що ме бяха ударили през лицето. Беше лицето на Лиса. Проникнах в съзнанието й и мигновено разбрах къде е и какво се случва с нея — както и преди малко, камъни летяха от земята и я удариха в лицето. Хвърляше ги един първокурсник. Не знаех нищо, освен че името му е Дроздов. Камъните удряха и двете ни, но този път възпрях виковете си, стиснах зъби и се върнах обратно в столовата при приятелите си.
— В северозападната част на кампуса, между онова езеро със странна форма и оградата — казах им.
След тези думи се затичах към вратата. Хукнах с все сили към онази част на кампуса, където държаха Лиса. Не можах да видя през очите й всички хора, които се бяха събрали там, но разпознах няколко. Джеси и Ралф бяха там. Брандън. Брет. Онзи тип Дроздов. Още някои други. Камъните я удряха, нараняваха лицето й. Тя не викаше, нито плачеше, но продължаваше да призовава събралите се да спрат, докато други две момчета я държаха помежду си.
Междувременно Джеси не спираше да й повтаря, че тя трябва да ги накара да спрат. Слушах го само наполовина през нейното съзнание. Причините за ставащото нямаха значение, а и аз вече се бях досетила какви са. Щяха да я измъчват, докато не се съгласи да се присъедини към групата им. Сигурно по този начин бяха насилили Брандън и останалите.
Внезапно започнах да се задушавам и се препънах, неспособна да дишам, когато вода заля лицето ми. Борейки се със задуха, излязох от съзнанието на Лиса. Това се случваше на нея, не на мен. Сега някой я измъчваше с вода, като по този начин я лишаваше от въздух. Който и да беше, обгърна лицето й с вода, после я отдръпна и така отново. Тя пое с усилие глътка въздух и изплю вода, като не спираше да ги моли да спрат.
Джеси продължаваше да я наблюдава с присвити очи.
— Не ги моли. Накарай ги.
Опитах се да тичам по-бързо. Намираха се в една от отдалечените части, край границите на кампуса. Имаше доста път дотам, а с всяка агонизираща крачка, усещах все по-силно болката на Лиса и гневът в мен нарастваше. Отнемаха й въздуха, оставяйки я задъхана и задушаваща се, после го запращаха обратно към нея, а въздушната струя шибаше болезнено лицето й. Беше истинско мъчение и това възкреси спомените за отвличането й, ужасът и болката, които тя се опитваше да забрави. Този, който владееше елемента въздух, спря, но беше твърде късно. Нещо в нея се бе прекършило.
Когато Ралф пристъпи напред, за да използва огъня, бях толкова близо, че видях как пламъкът лумна в ръката му. Но той не ме видя.
Никой от тях не обръщаше внимание на околната обстановка, а заниманията им бяха прекалено шумни, за да ме чуят. Нахвърлих се върху Ралф, преди пламъкът да напусне ръката му, съборих го на земята и го ударих в лицето със сръчността на трениран боец. Неколцина от останалите — включително и Джеси — се втурнаха да му помогнат и да се опитат да ме откъснат от него. Или поне се опитаха, докато не видяха, че съм аз.
Тези, които видяха лицето ми, мигновено се отдръпнаха. Онези, които не успяха, разбраха с кого си имат работа по трудния начин — след като насочих юмруците си към тях. По-рано през деня бях надвила трима опитни пазители. Група хилави морои едва ли щяха да ме затруднят особено. Макар че беше истинска ирония — и знак за това колко не желаеха някои морои да вдигнат ръка в своя защита, — че докато тази група използваше толкова ревностно магията, за да измъчва Лиса, на никой от тях не му хрумна да я използва срещу мен.
Повечето се разпръснаха още преди да ги докосна с пръст, но нямах намерение да ги преследвам. Просто исках да ги махна от Лиса. Естествено, наградих Ралф с няколко допълнителни юмрука, въпреки че вече лежеше проснат на земята, защото го държах отговорен за цялата бъркотия. Най-после го оставих да лежи и пъшка, изправих се и се огледах за Джеси. Бързо го открих. Беше останал само той.
Хукнах към него, но рязко спрях. Бях объркана. Той просто стоеше там и се взираше в пространството със зяпнала уста. Погледнах го, отместих поглед към мястото, в което се бе вторачил, после отново погледнах към него.