Единственият проблем беше, че сега се намираше в мен.
Обърнах се към Джеси. Изведнъж почувствах сякаш във вселената не съществуваше нищо друго, освен той. В миналото се бе опитал да ме съсипе. Бе измъчвал Лиса и бе наранил още много други. Хвърлих се към него. Очите му разполагаха само със секунда, за да се разширят от ужас, преди юмрукът ми да се забие в лицето му. Главата му отхвръкна назад и от носа му шурна кръв. Чух Лиса да ми крещи да спра, но аз не можех. Той трябваше да си плати за това, което й бе сторил. Сграбчих го за раменете и го хвърлих грубо върху земята. Сега той също се разкрещя — молеше да спра. Млъкна, когато отново го ударих.
Усетих как ръцете на Лиса се вкопчиха в мен, опитвайки се да ме издърпат, но тя не беше достатъчно силна. Продължих да го удрям. Нямаше и следа от стратегия, от премерените движения, които използвах преди малко срещу него и приятелите му или дори срещу Дмитрий. Удрях безразборно и животинско. Бях под влияние на лудостта, която бях отнела от Лиса.
След това други ръце ме откъснаха. Тези ръце бяха по-силни, дампирски ръце, с мускули, изваяни с години тренировки.
Беше Еди. Извих се, опитвайки се да се освободя от хватката му. Двамата бяхме почти равностойни, но той беше по-тежък.
— Пусни ме! — изкрещях аз.
За мой още по-голям и пълен ужас, сега Лиса бе коленичила до Джеси и го оглеждаше загрижено. Това нямаше смисъл. Как можеше да прави това? След всичко, което той бе сторил? Видях върху лицето й състрадание, а миг по-късно лумналата лечебна магия заискри по връзката ни и някои от най-лошите му рани изчезнаха.
— Не! — изкрещях и отново се извих в ръцете на Еди. — Не можеш!
В този миг се появиха и другите пазители начело с Дмитрий и Селесте. Кристиан и Ейдриън не се виждаха никъде, вероятно бяха изостанали.
Последва организиран хаос. Онези от обществото, които бяха останали, бяха подбрани и отведени на разпит. Лиса също бе отведена, за да се погрижат за раните й. Част от мен, която бе погребана под цялата тази кръвожадна емоция, искаше да отиде с нея, но нещо друго привлече вниманието ми: отнасяха и Джеси, за да му окажат медицинска помощ. Еди все още ме държеше и въпреки опитите ми да се отскубна и молбите ми не отпускаше хватката си. Повечето от възрастните бяха заети с останалите, за да ми обърнат внимание, но ме забелязаха, когато отново се разкрещях:
— Не можете да го оставите да се измъкне! Не можете да го оставите да се измъкне!
— Роуз, успокой се — обади се Албърта с кротък глас. Как не разбираше какво става? — Всичко свърши.
— Не е свършило! Не и докато ръцете ми не го стиснат за гърлото и не го удушат!
Албърта и някои от останалите явно осъзнаха, че става нещо сериозно, но не мислеха, че има нещо общо с Джеси. Всички ме гледаха с онзи поглед Роуз-е-луда, до болка познат ми през последните дни.
— Отведете я оттук — нареди Албърта. — Почистете я и я успокойте. — Не даде повече инструкции, но някак си се подразбираше, че Дмитрий ще е този, който трябва да се оправи с мен.
Той дойде и ме взе от Еди. При кратката смяна на пазачите ми се опитах да се освободя, но Дмитрий беше прекалено бърз и силен. Сграбчи ме за ръката и ме поведе със себе си.
— Можем да го направим по лесния или по трудния начин — рече Дмитрий, докато вървяхме през гората. — Няма начин да ти позволя да се доближиш до Джеси. А и освен това той е в клиниката, така че няма как да го достигнеш. Ако се примириш с това, ще те пусна. Ако се противиш и хукнеш след него, отново ще те спра.
Претеглих възможностите си. Нуждата да накарам Джеси да страда все още бушуваше в кръвта ми, но Дмитрий беше прав. Засега.
— Добре — съгласих се. Той се поколеба за миг, навярно се чудеше дали съм искрена, сетне пусна ръката ми. Когато не побягнах, усетих как се отпуска, почти незабележимо.
— Албърта каза, че трябва да ме почистят — казах след малко. — Така че отиваме в клиниката, нали?
Дмитрий се подсмихна леко.
— Добър опит. Няма да те допусна близо до него. Ще получиш първа помощ някъде другаде.
Той ме водеше в посока, разположена косо от мястото на атаката, към район, който все още се намираше в покрайнините на кампуса. Бързо разбрах накъде сме се запътили. Към хижата. По времето, когато в кампуса е имало повече пазители, някои обитавали подобни предни постове, осигурявайки постоянна защита на границите на училището. Те отдавна бяха изоставени, но тази хижа беше почистена и пригодена за живеене, когато лелята на Кристиан беше дошла на посещение в Академията. Тя бе предпочела да се настани тук, отколкото в къщите, предназначени за гости, където останалите морои гледаха на нея като на потенциален стригой.