Той отвори вратата. Вътре беше тъмно, но не чак толкова, видях как намери кибрит и запали газовия фенер. Той не осигуряваше кой знае колко светлина, но все пак достатъчно за нашите очи. Огледах се и видях, че Таша наистина беше свършила добра работа с това място. Беше чисто и почти уютно — леглото бе покрито с пухкав юрган, а пред камината имаше два стола. В кухнята, разположена отстрани на стаята, имаше дори и храна — в консерви и пакети.
— Седни. — Дмитрий посочи към леглото. Послушах го и след минута той запали огън. След като се разгоря, грабна първата му попаднала медицинска аптечка и бутилка вода от кухненския плот, и придърпа един стол, за да седне срещу мен.
— Трябва да ме оставиш да отида — замолих го аз. — Нима не разбираш? Не разбираш ли, че Джеси трябва да си плати? Той я измъчваше! Причини й ужасни неща!
Дмитрий намокри парче марля и започна да почиства едната страна на челото ми. Засмъдя, така че явно имаше рана.
— Той ще бъде наказан, повярвай ми. Както и останалите.
— Как? — попитах с горчивина. — Като им дадат повече домашни? Това беше също толкова лошо, както когато Виктор Дашков я отвлече. Никой не прави нищо тук! Всеки може да извърши престъпление и да се измъкне ненаказан! Той трябва да изпита болка. Всички трябва да я изпитат.
Дмитрий спря да ме почиства и ме изгледа загрижено.
— Роуз, разбирам, че си разстроена, но ти знаеш, че тук не наказваме провинилите се по този начин. Това е… варварско.
— Нима? И какво лошо има в това? Обзалагам се, че след едно варварско наказание никога повече няма да повторят подобно нещо. — Едва се сдържах на мястото си. Всяка част от тялото ми трепереше от ярост. — Те трябва да страдат заради това, което са сторили! И аз искам да бъда тази, която ще ги накаже! Искам да нараня всички! — Понечих да се изправя. Внезапно се почувствах, сякаш всеки миг ще експлодирам. Ръцете му светкавично се отпуснаха върху раменете ми и ме натиснаха надолу. Първата помощ бе забравена. Изражението му бе смесица от тревога и непреклонност. Аз отново се опитах да се надигна, но пръстите му се забиха в плътта ми.
— Роуз! Осъзнай се! — Сега вече и той викаше. — Не мислиш сериозно нищо от това, което каза. Беше подложена на стрес и голям натиск — това още повече влошава нещата, прави ги по-ужасни.
— Престани! — изкрещях му на свой ред. — Все така правиш! Винаги си толкова разумен, без значение колко отвратително и ужасно е всичко. Какво стана с онзи Дмитрий, който заплашваше да убие Виктор в затвора? Защо онова да беше правилно, а това — не?
— Защото онова беше пресилено. И ти знаеш, че беше така. Но това… това е нещо различно. В момента с теб става нещо лошо.
— Не, нищо лошо не става с мен. — Стрелнах го преценяващо, надявайки се, че думите ми ще отвлекат вниманието му. Ако бях достатъчно бърза, може би — само може би — щях да се промуша покрай него. — Аз съм единствената, която иска да направи нещо тук, и ако това е грешно, съжалявам. Ти продължаваш да искаш от мен да бъда някаква добра личност, но това е невъзможно, защото не съм! Аз не съм светица като теб!
— Никой от нас не е светец — отвърна той сухо. — Повярвай ми, аз не…
Скочих и го бутнах. Освободих се от ръцете му, но не стигнах далеч. Едва бях направила две крачки от леглото, когато той отново ме сграбчи и ме притисна, този път с цялата си тежест, за да ме задържи неподвижна. Трябваше да се досетя, че няма да успея да избягам, но не можех да мисля разумно.
— Пусни ме! — разкрещях се за стотен път тази вечер, като се опитах да освободя ръцете си.
— Не. — Гласът му бе твърд, но в него се усещаше почти отчаяна нотка. — Не и докато не се опомниш. Това не си ти!
В очите ми запариха сълзи.
— Аз съм! Пусни ме!
— Не си. Не си ти! Това не си ти! — Сега в гласа му имаше болка.
— Ти грешиш. Това е…
Думите ми внезапно пресекнаха. Това не си ти. Същото бях казала на Лиса, докато наблюдавах ужасена, как тя използваше магията, за да изтезава Джеси. Бях стояла там, неспособна да повярвам какво прави. Тя не го осъзнаваше, беше изгубила контрол и беше на границата да се превърне в чудовище. И сега, когато погледнах в очите на Дмитрий и видях страха и любовта му, разбрах, че същото се случва и с мен. Бях същата като нея, толкова обсебена от гнева, толкова заслепена от безразсъдни емоции, че дори не осъзнавах какво правя. Беше все едно да те управлява някой друг.