— Да виждам кого?
— Мейсън.
Тревожното изражение на Мейсън потъмня. Макар и да не успявах да го определя точно, знаех, че не означава нищо добро. Отново ми се повдигна, но някак си бях сигурна, че това усещане няма нищо общо с него.
— Роуз… трябва да се връщаме… — рече Дмитрий предпазливо. Той все още не можеше да приеме, че виждам духове.
Но аз не помръднах. Лицето на Мейсън ми казваше още нещо — или поне се опитваше. Тук имаше нещо, нещо много важно, което трябваше да знам. Но той не можеше да го изрече.
— Какво? — попитах го. — Какво има?
По лицето му премина сянка на объркване. Той посочи зад мен, сетне отпусна ръка.
— Кажи ми. — Безпокойството ми бе отражение на неговото. Дмитрий местеше поглед от мен към Мейсън, макар че за него Мейсън навярно беше само едно празно място.
Бях прекалено концентрирана върху Мейсън, за да се тревожа какво може да си помисли Дмитрий. Тук имаше нещо. Нещо голямо. Мейсън отвори уста, искаше да заговори, както предишните пъти, но не можеше да изрече думите. Само че този път, след няколко мъчителни секунди, най-сетне успя. Думите бяха едва доловими.
— Те… идват…
Глава 24
Целият свят застина. По това време на нощта обикновено нямаше птици или други източници на шумове, но сега ми се струваше още по-тихо от обичайното. Дори вятърът бе стихнал. Мейсън ме гледаше умолително. Повдигаше ми се и цялата бях настръхнала. Тогава разбрах.
— Дмитрий — извиках тревожно, — има стриго…
Прекалено късно. Двамата с Дмитрий го видяхме едновременно, но Дмитрий беше по-близо. Бледо лице. Червени очи. Стригоят се спусна върху нас, но ми се стори, че летеше, също както се говореше в легендите за вампирите. Но Дмитрий бе също толкова бърз и силен. Измъкна сребърния си кол — истинския, а не притъпен като моя за практиката — и с него пресрещна атаката на стригоя. Предполагам, че стригоят се беше надявал да ни изненада. Те се вкопчиха един в друг и за миг сякаш замряха във времето, без някой да има надмощие. Сетне ръката на Дмитрий се стрелна напред и сребърният кол се заби в сърцето на стригоя. Червените му очи се разшириха от изненадата и тялото му се сгърчи на земята.
Дмитрий се обърна към мен, за да се увери, че съм добре. Разменихме си хиляди безмълвни съобщения. Пак се извърна назад и огледа горите, синеещи в далечината. Още по-силно ми се догади. Не можех да си обясня, но някак успявах да почувствам стригоите около нас. Тъкмо от това ми прилошаваше. Дмитрий пак се обърна с поглед, какъвто досега не бях виждала в очите му.
— Роуз. Слушай ме. Бягай. Бягай колкото можеш по-бързо, без да спираш, докато не стигнеш до общежитието. Кажи на пазителите.
Кимнах. Въпросите бяха излишни.
Той се пресегна и хвана ръката ми над лакътя, вторачен в мен, за да е сигурен, че ще разбера следващите му думи.
— Не спирай — изрече. — Няма значение какво ще чуеш, няма значение какво ще видиш, не спирай. Не и докато не предупредиш другите. Не спирай, освен ако си пряко заплашена. Разбра ли?
Отново кимнах. Той пусна ръката ми.
— Кажи им буря.
Отново кимнах.
— Бягай.
Побягнах. Не се озърнах назад. Нито попитах какво ще прави, защото вече знаех. Възнамеряваше да спре колкото може повече стригои, докато успея да доведа подкрепление. След броени секунди чух ръмжене и шум от удари, което ми подсказа, че Дмитрий беше открил друг стригой. За един удар на сърцето си позволих да се разтревожа за него. Ако той умре, аз също щях да умра. Но после пропъдих тази тревога. Не можех да мисля само за един човек, не и когато животът на стотици бе изложен на смъртна опасност. Стригои в Академията „Св. Владимир“. Невъзможно. Не можеше да е истина.
Краката ми се удряха силно в земята, разпръсвайки кишата и калта. Стори ми се, че някъде наоколо чувах гласове и виждах силуети — но не на духове както на летището, а на чудовищата, от които толкова дълго се бях страхувала. Но нищо не можеше да ме спре. Когато Дмитрий и аз започнахме да тренираме заедно, той ме караше всеки ден да пробягвам обиколка след обиколка. Аз все се оплаквах, но той настояваше отново и отново, че бягането било от съществено значение. Щяло да ме направи по-силна, повтаряше ми той. И, добавяше, може да дойде ден, когато няма да мога да се бия и ще трябва да побягна. Този ден бе дошъл.
Пред мен се появи общежитието на дампирите. Около половината от прозорците му светеха. Наближаваше вечерният час и всички се готвеха да си лягат. Връхлетях през вратите. Сърцето ми щеше да се пръсне от напрежение. Първият, когото видях, беше Стан. Едва не се бутнах в него. Той ме улови за китките, за да ме удържи да не падна.