— Роуз, ка…
— Стригои — задъхано изрекох. — Има стригои в кампуса.
Той се втренчи удивено в мен и за пръв път го видях със зяпнала уста. Но бързо се съвзе и аз тутакси се досетих какво си помисли. Пак си измислям истории за духове.
— Роуз, не зная какво си намис…
— Не съм луда! — изкрещях. Всички в коридора на общежитието насочиха погледите си към нас. — Те са там навън! Те са там навън и Дмитрий се бие с тях сам. Трябва да му помогнеш. — Какво, по дяволите, ми беше казал Дмитрий? — Той ми каза да ти предам думата буря.
И сякаш с магическа пръчка Стан изчезна.
Никога не бях присъствала на упражненията на пазителите срещу евентуални атаки на стригоите, но те със сигурност са ги провеждали. Всичко се задвижи прекалено бързо, което бе възможно само ако го бяха тренирали предварително. Всички пазители в общежитието, независимо дали бяха будни, или не, за няколко минути се събраха в коридора. Зазвъняха по телефоните. Аз стоях сред другите ученици, които гледаха как по-възрастните се организираха с удивителна ефективност. Като се озърнах наоколо, осъзнах нещо. Край мен нямаше други ученици от горните класове. Понеже беше неделя през нощта, всички мои съученици се бяха върнали към практиката си, за да охраняват поверените им морои. Странно, но това ми подейства успокояващо. Така общежитията на мороите бяха допълнително защитени.
Или поне по-големите морои, защото в капмуса на началните курсове нямаше такава защита. Там обикновено дежуреха само пазители, както и в нашето общежитие, но поне имаха решетки по прозорците на партера. Подобни прегради не можеха да спрат стригоите, но все пак щяха да забавят проникването им. Не бяха взети допълнителни мерки, за да се подсили охраната, защото не бе необходимо при наличието на солидните защитни пръстени около цялата Академия.
Албърта се присъедини към групата и разпрати отделните групи из целия кампус. Някои се отправиха да охраняват централните сгради. Други тръгнаха на лов за стригои. След като повечето пазители напуснаха общежитието пристъпих напред.
— Какво да правим ние? — попитах аз.
Албърта се обърна към нас. Огледа първо мен, после и останалите наоколо, от четиринайсетгодишни до момчета и момичета почти на моята възраст. Нещо пробягна по лицето й. Тъга, помислих си.
— Ти остани тук в общежитието — каза ми тя. — Никой да не излиза навън. Целият кампус е блокиран. Качете се по етажите, където са вашите стаи. Има пазители, които ще ви разпределят на групи. По-малко вероятно е стригоите да нахлуят тук отвън. Но ако стигнат до този етаж… — Тя се огледа. Покрай всички прозорци и врати бяха поставени постове. Поклати глава. — Ние ще се справим с това.
— Мога да помогна — казах й. — Знаеш, че мога.
Можех да се закълна, че се канеше да ми възрази, но внезапно промени решението си. За моя изненада кимна и ми каза:
— Заведи ги горе. Наблюдавай ги.
Тъкмо се наканих да протестирам, че не искам да бъда бавачка на малки деца, когато тя направи нещо наистина удивително. Бръкна под дрехата си и ми даде един сребърен кол. Истински.
— Върви — тихо ми каза тя. — По-малките ученици трябва да бъдат отведени оттук.
Обърнах се, за да тръгна, но внезапно се спрях.
— Какво означава буря!
— Това е руската дума за буря — отвърна тя тихо. Поведох по-малките ученици нагоре по стъпалата, като ги разпределях по етажите им. Повечето бяха ужасени, което беше лесноразбираемо. Само неколцина — по-големите сред тях — изглеждаха готови да се сражават, също като мен. Искаха да направят нещо, искаха да помогнат. Знаех, че макар да оставаше цяла година до дипломирането им, те вече умееха да нанасят смъртоносни удари. Привиках двама от тях настрани.
— Следете ги да не изпаднат в паника — тихо им наредих аз. — И бъдете нащрек. Ако нещо се случи с по-старите пазители, ще стане много трудно за вас.
Лицата им останаха сериозни. Изслушаха указанията ми мълчаливо, само понякога кимаха. Много добре ме разбраха. Имаше някои новаци, като Дийн например, които не осъзнаваха сериозността на заплахата. Но повечето разбраха. Ние, дампирите, бързо порастваме.
Отидох на първия етаж, защото си мислех, че тук ще бъда по-полезна. Ако някой стригой успее да проникне през партера, най-логично бе да се устреми нагоре към следващия етаж. Показах сребърния си кол на дежурещите тук пазители и им предадох разпорежданията на Албърта. Те уважиха желанията й, но можех да се закълна, че не искаха да се бъркам прекалено в тяхната защита. Затова ме пратиха към съседното крило, където имаше само един малък прозорец. През него би могъл да се промъкне само някой с дребна фигура, като мен например. Освен това знаех, че беше почти невъзможно за стригоите да се покатерят до този прозорец отвън заради стръмната фасада на сградата.