Оставаше ми само да патрулирам тук, но отчаяно ми се искаше да разбера какво се случва навън. Колко стригои бяха проникнали? И къде се спотайваха? Внезапно ми хрумна, че разполагам с лесен начин да разбера. Без да изпускам от поглед прозореца, който трябваше да пазя, аз прочистих съзнанието си от всичко останало, за да вляза в главата на Лиса.
Открих я сред група морои на горния етаж в нейното общежитие. Процедурата по блокирането на всички входове несъмнено вече бе приключила в целия кампус. В нейната група се долавяше по-голямо напрежение, отколкото в моята, вероятно поради факта, че макар и още неопитни, по-малките ученици около мен имаха известна представа как да се бият със стригоите. Докато при мороите това знание липсваше, въпреки настоятелните политически групи сред тях, които искаха да преминат курс по бойна техника. Но все още нямаха никакъв опит в организацията на бойните действия.
Еди беше близо до Лиса. Изглеждаше толкова свиреп и силен — сякаш можеше само с едната си ръка да прогони всеки стригой от кампуса. Много се зарадвах, че от всичките ми съученици именно той беше прикрепен към Лиса.
И понеже вече бях проникнала изцяло в съзнанието й, имах пълна представа за чувствата й. Изтезанията, на които я бе подложил Джеси, изглеждаха като детска игра в сравнение с атаката на стригоите. Така че никак не бе изненадващо, че Лиса бе ужасена. Но по-голямата част от страха й не беше заради самата нея. Много повече се тревожеше за мен и за Кристиан.
— Роуз е добре — чух един глас до нея. Лиса се извърна и видя Ейдриън. Той очевидно се бе намирал в нейното общежитие, вместо в сградата за гости на Академията. Пак си бе надянал обичайното непукистко изражение, но аз долових издайнически признаци на страх в зелените му очи. — Тя ще се справи с всеки стригой. Освен това Кристиан ми каза, че тя е с Беликов, така че вероятно е на по-сигурно място от нас в момента.
Лиса кимна. Отчаяно й се искаше да повярва на това.
— Но Кристиан…
Ейдриън, въпреки склонността си към перчене, неуверено отклони поглед. Не посмя да я погледне в очите, нито успя да измисли някакви утешителни думи. Не ми бе необходимо да изслушам обясненията, понеже ги чух през съзнанието на Лиса. Двамата с Кристиан решили да се срещнат насаме и да си поговорят за това, което се бе случило с нея в гората. Възнамерявали да се промъкнат тайно и да се срещнат в тяхното убежище на тавана на църквата. Но Лиса се забавила и я заварил вечерният час, точно преди ненадейната атака на стригоите, заради което тя бе останала вътре в общежитието, докато Кристиан се намираше някъде навън.
Еди бе този, който я утеши:
— Ако той е в параклиса, всичко е наред. Дори всъщност е в по-голяма безопасност от нас.
Стригоите не можеха да стъпват на свята земя.
— Освен ако не подпалят църквата — каза Лиса. — Неведнъж са го правили.
— Да, но преди четиристотин години — уточни Ейдриън. — Мисля, че ще си намерят по-лесни жертви наоколо, така че няма да си направят труда да прибягват до средновековните си обичаи.
Лиса трепна при думите по-лесни жертви. Знаеше, че Еди има право за параклиса, но не можеше да се отърси от мисълта, че Кристиан може да се е връщал в общежитието си и да е бил заловен насред двора. Тревогата я изяждаше отвътре и се чувстваше безпомощна, че не може да направи нищо в негова защита.
Върнах се в собственото си тяло и се спрях насред коридора на първия етаж. Едва сега осъзнах напълно какво ме бе учил Дмитрий за значението да пазиш някого, с когото нямаш телепатична връзка. Не ме разбирайте погрешно: аз още се тревожех за Лиса. Всъщност се тревожех за всеки морой в кампуса. Не бих се безпокояла за Лиса само при условие, че тя се намираше на много километри оттук, заобиколена от защитни пръстени и много пазители. Но поне бях донякъде спокойна, че в момента е на сигурно място, доколкото това въобще бе възможно. Все пак беше нещо.