Но Кристиан… За него нямах представа. Нямах връзка с него, която да ми подскаже къде се намира, дори не знаех дали още е жив. Точно това имаше Дмитрий предвид. Това беше изцяло различна игра, когато не си облагодетелстван от телепатична връзка — и беше ужасно плашещо.
Вгледах се в прозореца, без всъщност да го виждам. Кристиан беше някъде там навън. А той ми беше поверен. И макар практиката да беше само учебна… е, това не променяше нещата. Той беше морой. Можеше да е в опасност. Аз бях тази, за която се предполагаше, че ще го пази от всякакви опасности. Те винаги бяха на първо място.
Поех дълбоко дъх и се опитах да се преборя с единственото решение, което ми оставаше. Бях получила заповед, а пазителите винаги следват заповедите. Когато се изправяхме пред опасност, именно спазването на заповедите ни поддържа добре организирани и ефективни. Ако си играеш на бунтар, това понякога може да причини смъртта на хората около теб. Мейсън бе доказал това, като се втурна да преследва стригоите в Споукан.
Но сега аз не бях единствената, изложена на смъртна опасност. Всички тук рискуваха живота си. Никъде нямаше сигурност, не и докато всички стригои не бъдат прогонени от кампуса, а аз нямах никаква представа колко бяха те. Да се охранява този прозорец беше все някакво занимание, но ме задържаше настрани от битката на живот и смърт, която се вихреше там долу. Наистина някой можеше да нахлуе на първия етаж и тогава щеше да има полза от мен. Действително стригоите можеха да пробват да се промъкнат тъкмо през този прозорец, ала беше малко вероятно. Щеше да е доста трудно, а както Ейдриън беше изтъкнал, те разполагаха с по-лесни начини да се сдобият с плячка.
Но аз можех да се измъкна през прозореца.
Знаех, че не трябва да го правя, дори докато го отварях. Надвесих се отвън, но се разкъсвах от противоречиви инстинкти. Да се подчиня на заповедите. Или да защитя един от мороите.
Трябваше да се уверя, че Кристиан е в безопасност.
Отвън ме лъхна студеният нощен въздух. Никакви звуци не подсказваха какво се случва. Толкова много пъти се бях измъквала тайно през прозореца на моята стая, че притежавах известен опит в тази насока. Проблемът бе в това, че каменната стена под прозореца беше съвсем гладка. Нямаше за какво да се хвана. Не, не беше точно така — долу над партера се виждаше малък корниз, но разстоянието до него беше по-дълго от моята височина, така че не можех просто да се плъзна надолу. Ако успеех да се закрепя на този корниз, щях да мога да стигна до ъгъла на сградата, където все ще се намери някаква издатина, която да ми помогне лесно да се спусна на земята.
Загледах се надолу към корниза. Реших да скоча върху него. Ако не успея да се задържа, можех да си счупя врата. И да се превърна в лесна плячка за стригоите, точно както бе казал Ейдриън. Измъкнах се през прозореца, задържах се с двете си ръце и оставих тялото ми да се провисне надолу към корниза, колкото можеше повече. Между обувките ми и корниза оставаха около седемдесет сантиметра. Преброих до три и отпуснах ръце, като се опитах да притисна длани по грапавата стена, докато падах надолу. Краката ми се удариха в корниза и се олюлях опасно, но за щастие точно тогава дампирските ми рефлекси сработиха мълниеносно. Успях да възстановя равновесието си и да се задържа там, притисната о стената. Оттук вече можех лесно да се добера до ъгъла и да скоча на земята.
Паднах на камъните, без да обръщам много внимание на одраните си длани. Дворът наоколо беше притихнал, макар че ми се стори, че чувам писъци в далечината. Ако бях стригой, нямаше да се опитвам да нападам това общежитие. Тук нападателите можеха да се натъкнат на яростна съпротива и макар че повечето стригои сигурно щяха да се справят с групата ученици от долните класове, все пак можеха да намерят по-лесни обекти. По-малко вероятно бе мороите да се съпротивляват, а освен това стригоите винаги предпочитаха тяхната кръв пред нашата.
Но все пак напредвах предпазливо в посока към църквата. Възползвах се от прикритието на мрака, но стригоите виждаха в тъмното по-добре дори и от мен. Използвах дърветата като прикритие, като се оглеждах на всяка крачка. Искаше ми се да имам очи и на тила си. Нищо не се чуваше, с изключение на отчаяните викове някъде в далечината. Тогава се досетих, че в момента не ми прилошава, както се бе случило преди. По някакъв загадъчен начин това отвратително усещане ми подсказваше, че наблизо се спотайва стригой. Все още не му се доверявах напълно, за да си позволя да напредвам на сляпо, но донякъде бе успокояващо, че мога да се осланям на нещо като алармена система за ранно предупреждение.