— Ами… може да ти прозвучи странно, но май ги усещам. Само не ме питай как — додадох, като видях как устата му зейна от учудване. — Просто така се получава. Мисля, че е нещо свързано с призраците. Или някакъв страничен ефект от това, че съм „целуната от сянката“. Както и да е. Нека сега да се върнем в параклиса.
Той обаче не помръдна. Странен и замислен поглед се появи на лицето му.
— Роуз… ти наистина ли искаш да се скрием в параклиса?
— Какво искаш да кажеш?
— Ние с теб току-що ликвидирахме двама стригои. — И той ми посочи двете тела, едното пронизано със сребърен кол, а другото обгорено до неузнаваемост.
Погледите ни се срещнаха и тогава проумях какво ми казва. Аз можех да надушвам стригоите. Той можеше да използва огъня срещу тях. А аз, разбира се, знаех как да ги пробождам със сребърния кол. При условие че не се натъкнем на група от десетина или горе-долу толкова нападатели, ние като екип бяхме способни да им нанесем сериозни поражения. И тогава суровата реалност ме попари.
— Не мога — отвърнах бавно. — Нямам право да рискувам живота ти…
— Роуз. Знаеш на какво сме способни. Виждам решителността, изписана по лицето ти. Струва си да се рискува животът на един морой — както и твоя, — за да се изтреби цяла банда стригои.
Да изложа един морой на опасност. Да го поведа на бой срещу стригоите. Тази идея определено противоречеше на всичко, на което ме бяха учили. И съвсем внезапно, си припомних огромната радост от това, че съм жива. Можех да спася живота на още много други като мен, като се бия с всички сили.
— Само не използвай цялата си мощ срещу тях — посъветвах го накрая. — Не е нужно да ги изпепеляваш за десет секунди като този тук. Достатъчно е да ги подпалиш, колкото да им отвлечеш вниманието, и тогава аз ще ги довършвам с един удар. Трябва да си пестиш силите.
Лицето му засия в усмивка.
— Тръгваме ли на лов?
О, господи. Забърквах се в нещо ужасно. Но идеята бе толкова предизвикателна, толкова възбуждаща. Исках да се бия. Исках да защитя тези, които обичах. Но това, което най-силно желаех, бе да се втурна към спалното помещение на Лиса и да я защитавам. Но в момента това не беше най-добрата идея, защото около Лиса бяха съучениците ми. Докато имаше много други, които нямаха такъв късмет. Замислих се за онези ученици, по-малките, като Джил.
— Хайде да тръгнем към кампуса на долните класове — предложих аз.
Затичахме се по маршрут, за който се надявахме да ни отдалечи от другите стригои. Все още нямах представа колко стригои са проникнали в Академията и това ме влудяваше. Почти бяхме стигнали до другия кампус, когато усетих как изведнъж отново ми прилоша. Обърнах се да предупредя Кристиан и точно в този миг един стригой се нахвърли върху него. Но Кристиан се оказа още по-бърз. Огнени езици се извисиха от главата на стригоя. Той изкрещя и пусна Кристиан, като с трескави движения се опита да угаси пламъците. Заради това не забеляза как се спуснах към него със сребърния кол в ръка. Цялата операция не отне повече от минута. Кристиан и аз си разменихме възхитени погледи.
Да. Страхотен екип бяхме.
Кампусът на началните класове се бе превърнал в център на оживена битка. Стригои и пазители се сражаваха ожесточено пред входовете на общежитието. Застинах за миг. Имаше почти двайсетина стригои и двойно по-малко пазители. Толкова много стригои заедно… Доскоро никой не беше чувал за тях да се събират в банди с толкова многочислен състав. Мислехме си, че сме разбили внушителна група стригои след убийството на Исая, но явно не беше така. Останах само за миг като вкаменена от шока, после двамата с Кристиан се втурнахме в разгара на битката.
Край един от страничните входове Емил се отбраняваше сам срещу трима стригои. Целият беше в рани, окървавен, а в краката му бе повален трупа на четвърти стригой. Хвърлих се срещу един от тримата му противници — жена от стригоите. Тя не ме забеляза и аз я прободох без никаква съпротива от нейна страна. Имах късмет. Междувременно Кристиан методично подпалваше другите. Върху лицето на Емил се изписа изненада, но това не му попречи да прониже още един от стригоите. Аз пък довърших другия.
— Не биваше да го водиш тук — промърмори Емил, докато се отдалечаваше да помогне на един пазител наблизо. — Не е редно да въвличаме мороите в това.
— Мороите много отдавна трябваше да бъдат въвлечени — процеди Кристиан през стиснати зъби.
След това не остана много време за разговори. Следващите моменти ми се губят като в мъгла. Схватките следваха една след друга. Двамата комбинирахме неговата магия и моя поразяващ сребърен кол. Не всички наши победи бяха постигани така лесно и бързо, както досегашните. Някои се проточваха по-дълго и се оказваха доста по-изтощителни. Емил се сражаваше редом с нас и аз, честно казано, накрая се обърках в бройката колко точно от враговете ни вече бяхме изтребили.