— Роуз?
Гневът ми отстъпи пред изненадата.
— Мамо?
Моята майка, прочутият пазител Джанин Хатауей, стоеше изправена до вратата. Изглеждаше точно както когато я бях видяла за последно по Нова година. Къдравата й червена коса все още бе подстригана късо, а лицето й бе загрубяло от вятъра и загоряло от слънцето. Кафявите й очи изглеждаха по-сурови от последната ни среща, което само по себе си означаваше нещо.
— Какво правиш тук? — попитах я аз.
Както казах на Диърдри, през по-голямата част от живота ми отношенията между мен и майка ми бяха доста трудни главно заради чувството на отчужденост, което неизбежно се пораждаше, ако имаш родител, служещ като пазител. От години негодувах срещу нея и все още не бяхме много близки, но тя беше до мен след смъртта на Мейсън и ми се струваше, че и двете имахме основания да се надяваме нещата между нас да се подобрят през следващите години. Тя бе заминала след новогодишната ни ваканция. Последното, което чух за нея, бе, че се е върнала в Европа заедно с кралската фамилия Шелски, която охраняваше.
Тя отвори вратата и аз я последвах. Както винаги, маниерите й бяха резки и делови.
— Попълвам редиците. Бе поискано подкрепление за охраната на кампуса.
Попълване на редиците. Заместване на избитите пазители. Вече всички трупове бяха разчистени — на стригои, морои и дампирите — но празнотата, останала след загиналите, не можеше да изчезне толкова бързо. Все още ги виждах, като затворех очи. Но изведнъж, докато стоях до нея, осъзнах, че разполагам с една възможност. Сграбчих я за ръката, което я сепна.
— Трябва да тръгнем по следите им — заговорих й забързано. — Да спасим отвлечените.
Майка ми ме изгледа внимателно и само лекото смръщване издаде чувствата й.
— Ние не правим подобни неща. И ти го знаеш. Трябва да пазим тези, които са тук.
— Ами онези, тринайсетте? Не трябва ли и тях да защитаваме? Нали веднъж вече си била изпращана на спасителна мисия.
Тя поклати глава.
— Онова беше различно. Тогава имахме следа. А сега, дори и да искаме, не знаем къде да търсим тази банда.
Знаех, че е права. Стригоите нямаше да оставят лесни за откриване следи. И тогава… най-внезапно ме осени едно хрумване.
— Защитните пръстени са изградени отново, нали? — попитах я.
— Да, почти веднага. Все още не сме сигурни как е била пробита защитата. Не са разполагали със сребърни колове, за да я разкъсат.
Понечих да й споделя теорията си, но тя не бе запозната с призрачните ми преживявания и нямах намерение да й обяснявам всичко.
— Знаеш ли къде е Дмитрий?
Майка ми махна с ръка към забързаните наоколо групи от пазители.
— Сигурна съм, че в момента е зает с някаква задача. В момента всички сме много ангажирани. Трябва да отида да съобщя за пристигането си. Зная, че си поканена на събирането, но то още не е започнало, така че гледай да не им се пречкаш.
— Няма… но първо трябва да говоря с Дмитрий. Важно е, може да повлияе много върху това, което ще се случи на събирането.
— За какво става дума? — попита ме тя, изпълнена с подозрение.
— Още не мога да ти обясня… Много е объркано. Нужно ми е малко време. Само ми помогни да го намеря и по-късно ще ти кажем.
Майка ми не остана особено доволна. В края на краищата Джанин Хатауей не беше от хората, които са свикнали да им отказват. Но въпреки това ми помогна да намеря Дмитрий. След всичко случило се в Споукан мисля, че вече не гледаше на мен само като на вечно недоволна и нацупена тийнейджърка. Намерихме Дмитрий заедно с още няколко пазители да разглеждат картата на кампуса и да планират как да бъдат разпределени новопристигналите пазители. Около картата се бяха събрали доста пазители, така че той можеше да се отдалечи незабелязано.
— Какво има? — попита ме, докато стоях сковано в единия край на помещението. Дори и в разгара на тази криза, сред толкова много тревоги за другите, можех да се закълна, че една част от него се тревожеше само за мен. — Добре ли си?
— Мисля, че трябва да предприемем спасителна мисия — казах му аз.
— Много добре знаеш, че ние…
— … обикновено не постъпваме така. Да, да. И също така съм наясно, че нямаме представа къде са те… макар че аз може би знам.