— Очевидно — рече той. — Не съм те виждал, откакто се върнахме. Ако не знаех истината, щях да си помисля, че ме избягваш.
— Аз те избягвам.
Той издиша шумно и прокара ръка през кестенявата си коса, която винаги поддържаше стилно разрошена.
— Виж какво, Роуз. Не е нужно да се правиш на недостъпна. Вече си ме свалила.
Ейдриън знаеше прекрасно, че не се правех на недостъпна, но му доставяше огромно удоволствие да ме дразни.
— Днес никак не съм в настроение за прословутия ти чар.
— И какво толкова се е случило? Досега не пропусна да преджапаш нито една локва по пътя си и имаш вид, сякаш се готвиш да халосаш по носа първия, който ти се изпречи пред очите.
— Тогава защо се мотаеш наоколо? Не те ли е страх, че ще бъдеш халосан?
— Ау, не, не, ти никога не би ме наранила. Лицето ми е твърде красиво.
— Не чак толкова, че да понасям този гъст канцерогенен дим, който бълваш в лицето ми. Как го постигаш? Пушенето в кампуса е забранено. Аби Бадика го отнесе яко, с двуседмичен домашен арест, когато я спипаха с цигара в уста.
— Аз съм над правилата, Роуз. Нито съм ученик, нито съм от персонала, а просто един свободен дух, който се рее из страхотното ви училище, както си пожелае.
— Може би няма да е зле да идеш да се рееш някъде другаде.
— Ако искаш да се отървеш от мен, първо трябва да ми кажеш какво става с теб.
От него явно нямаше отърваване. А и без това много скоро щеше да научи. Всички щяха.
— Прикрепиха ме към Кристиан за практиката. Последва пауза, след което Ейдриън прихна от смях.
— Леле! Сега разбирам. Е, като се има предвид това опустошително събитие, изглеждаш забележително спокойна.
— Очакваше се да получа Лиса — изръмжах. — Още не мога да повярвам, че ми погодиха такъв номер.
— А защо са го направили? Дали това означава, че може да не бъдеш неин пазител, след като се дипломираш?
— Не. Те явно смятат, че така ми помагат да се подготвя по-добре. Двамата с Дмитрий ще бъдем нейните пазители.
Ейдриън ме изгледа косо и многозначително.
— О, сигурен съм, че това ще бъде ужасно сериозно изпитание за теб.
Една от най-странните загадки на вселената бе защо Лиса нито за миг не заподозря за чувствата ми към Дмитрий, докато Ейдриън така лесно се досети за тях.
— Както вече ти казах, днес коментарите ти не са особено желани.
Той очевидно не беше съгласен с мен. Не можех да се отърся от подозрението, че вече беше пил, а до обяда оставаше още много време.
— И какъв е проблемът? Нали Кристиан така и така ще бъде с Лиса през цялото време.
Ейдриън имаше право. Не че щях да го призная. А после, по характерния за него непредвидим маниер, той смени темата точно когато наближихме сградата.
— Споменах ли за аурата ти? — попита внезапно. Сега в гласа му се прокрадна странна нотка. Колеблива. Любопитна. И крайно нетипична за него. Всичко, което казваше, неизменно звучеше подигравателно.
— Не зная. Да, веднъж. Каза ми, че била тъмна или нещо подобно. Защо питаш?
Аурата на всеки човек е светлинно излъчване, което го заобикаля. Твърди се, че цветът и яркостта й са свързани с персоналните особености на притежателя й и с енергията му. Но само владеещите магията с духа могат да я виждат. Ейдриън го правеше, откакто се помнеше, докато Лиса още се учеше.
— Трудно е за обяснение. Може би няма нищо важно. — Той се спря край вратата и смукна дълбоко от цигарата си, а после, както обикновено, издиша облак дим. Вярно бе, че се постара да го издуха настрани от мен, но вятърът пак го върна обратно. — Аурите са нещо странно. Могат да се отдръпват и свиват, но могат и да се разпростират, а също и да сменят цветовете и яркостта си. Някои са ясни, други — бледи. При всяка аура може да настъпи преломен момент, когато тя се изчиства и свети с толкова избистрен цвят, че можеш да… — Отметна глава назад и се загледа в небето. Разпознах признаците на онова странно „откачено“ състояние, в което понякога изпадаше. — И тогава можеш веднага да разбереш какво ти казва аурата. Все едно да надзърнеш в душата на човека.