Той се намръщи.
— Откъде знаеш?
Разказах му, че снощи именно Мейсън ме бе предупредил за предстоящото нападение на стригоите. Оттогава двамата с Дмитрий не бяхме имали възможност да поговорим. Така и не успяхме да анализираме всичко около атаката. Всъщност не бяхме разговаряли и за онова, което се случи в хижата. Това ме караше да се чувствам странно, защото исках да си мисля само за това, но не можех. Не и при толкова трагични събития около нас. Затова се стараех да изтласкам сексуалните си спомени, обаче те все изплуваха на повърхността и още повече объркваха чувствата ми.
С надеждата, че изглеждам хладнокръвна и компетентна, аз продължих да обяснявам идеите си.
— Мейсън вече не се появява пред мен, защото защитните пръстени са възстановени, но… но ме гложди предчувствието, че той знае къде са сега стригоите. Мисля, че ще ни покаже скривалището им. — Изражението на Дмитрий недвусмислено ми подсказа, че той се съмнява в това. — Хайде! Трябва да ми повярваш след всичко, което се случи.
— Още ми е трудно да си го обясня — призна той. — Но… добре. Да предположим, че е вярно. Мислиш, че може да ни насочи? Можеш да го попиташ и той да ти отговори?
— Да — потвърдих аз. — Мисля, че мога. През цялото време се опитвах да го изтласкам от съзнанието си, но мисля, че ако му покажа, че действително се вслушвам в посланията му, той ще ни помогне. Мисля, че точно това е искал винаги. Знаел е, че защитните пръстени са отслабени и че стригоите са изчаквали в засада най-удобния момент. Не може да са много далеч от нас… трябвало е да спрат заради слънчевата светлина и да се скрият някъде. Може би ще успеем да ги открием, преди пленниците да загинат. А когато ги приближим, аз мога да ги открия. — После му обясних за гаденето, което ме обземаше, ако имаше стригои наблизо. Дмитрий не оспори казаното от мен. Мисля, че напоследък му се струпаха твърде много странни неща, за да задава въпроси за всяко от тях.
— Но Мейсън не е тук. Ти каза, че не може да прониква през защитните пръстени. Как тогава ще ни помогне? — попита ме той.
И това бях обмислила.
— Изведи ме извън портите.
След кратък разговор с Албърта за „проучване на нещо“, Дмитрий ме изведе навън от сградата и ние поехме по дългия път до входа на Академията. По пътя нито един от двама ни не проговори. Дори и в разгара на тези драматични събития аз не преставах да си мисля за хижата. За прегръдките и целувките му. По някакъв необясним начин това ми помагаше да преодолея целия този ужас. Имах чувството, че същото става и с него.
Входът на Академията представляваше стражева кула, от двете страни на която се извиваше дълга желязна ограда, издигната точно над защитните пръстени. От входа започваше тесен път с дължина около трийсетина километра към магистралата. Този портал почти винаги беше затворен. За пазителите бе издигната малка барака и те денонощно следяха района.
Изненадаха се от нашето искане, но Дмитрий ги увери, че ще излезем извън оградата само за малко. Пазителите плъзнаха тежката метална врата, но само колкото да се промъкнем един по един. Дмитрий и аз излязохме отвън. Главоболието ме връхлетя почти веднага и започнах да виждам лица и фигури. Също както на летището. Когато се озовавах извън защитните пръстени, можех да виждам всякакви духове. Но сега разбирах какво се случваше и вече не се плашех. Само трябваше да се контролирам.
— Махнете се — казах на сивеещите, застрашително надигащи се около мен силуети. — Нямам време за вас. Махайте се. — Вложих колкото можах повече убедителност в интонацията си и за мое удивление призраците избледняха. В ушите ми продължаваше да се долавя само леко жужене, напомнящо, че още са тук. Знаех, че ако дори само за миг занемаря бдителността си, те отново ще ме връхлетят. Дмитрий ме изгледа загрижено.
— Добре ли си?
Кимнах и се озърнах. Единственият призрак, който исках да видя, не се появяваше.
— Мейсън — извиках. — Нуждая се от теб. — Нищо. Започнах да съжалявам, че преди малко толкова безцеремонно разгоних другите призраци. — Мейсън. Моля те. Покажи се.
Не виждах нищо, освен лъкатушещия пред мен път, чезнещ сред скованите от зимата хълмове. Дмитрий ми хвърли същия поглед, както през миналата нощ — този, който подсказваше, че е дълбоко загрижен за душевното ми здраве. И наистина в този миг и аз бях разтревожена. Предупреждението на Мейсън от миналата нощ за мен бе окончателното потвърждение, че той бе реален. Обаче сега…