След минута силуетът му изникна пред мен. Само дето ми се стори по-блед от преди. За пръв път, откакто започна всичко това, бях щастлива, че го виждам. Той, разбира се, пак изглеждаше тъжен. Все същата мрачна картина.
— Най-после. Накара ме да изглеждам като побъркана. — А той просто ме гледаше и аз моментално съжалих за нелепата си шега. — Извинявай. Отново се нуждая от помощта ти. Трябва да ги намерим. Трябва да спасим Еди.
Той кимна.
— Можеш ли да ми покажеш къде са те?
Той кимна отново и се обърна, за да посочи в посоката почти направо пред мен.
— Дошли са от задната страна на кампуса?
Още веднъж ми кимна и аз разбрах какво означава жестът му. Знаех как стригоите бяха проникнали, но точно сега нямах време да се задълбавам в тези подробности. Обърнах се към Дмитрий.
— Ще ни трябва карта.
Той отиде до входа на Академията и размени няколко думи с един от дежурните пазители. След малко се върна с карта и я разгъна пред мен. На нея се виждаше разположението на кампуса, както и пътищата и теренът в околността. Взех я от него и я издигнах пред Мейсън, като се опитах да я задържа изпъната въпреки пронизващия вятър.
Единственият път, водещ извън Академията, се простираше право пред нас. Останалата част от кампуса беше заобиколена от гори и стръмни скали. Посочих към една местност край задната част на кампуса.
— Оттук са влезли, нали? Където първо са били разрушени защитните пръстени?
Мейсън пак кимна. После вдигна пръст и без да докосва картата, очерта маршрут през горите, заобикалящ края на една невисока планина. Продължи още доста нататък, за да стигне до едва забележим на картата черен коларски път, който след много километри нататък стигаше до голямата междущатска магистрала. Проследих с поглед накъде сочеше и внезапно се усъмних в идеята да го използвам като водач.
— Не, това не е възможно — възразих му. — Не може да са там. Сред тези гъсти гори по склоновете няма никакви пътища. Те са били принудени да ходят пеша. А разстоянието от Академията до коларския път не е малко. Не са разполагали с достатъчно време. Трябвало е да се скрият от дневната светлина.
Мейсън поклати глава — очевидно в знак на несъгласие с мен — и отново проследи същия маршрут, при това и напред, и назад. Конкретно се спря върху едно място, което се намираше не много далеч от оградата на Академията. Или поне на тази карта не изглеждаше далече. Картата обаче не беше много подробна и аз можех само да предполагам, че се намира на няколко километра оттук. Мейсън задържа пръста си там, погледна ме и сетне отново сведе очи надолу.
— Не могат сега да са там — пак му възразих. — Това е навън, на открито. Може да са проникнали отзад, но трябва да са се изтеглили откъм предната страна на кампуса, за да използват някакви коли за бягството си.
Мейсън само поклати глава.
Измъчена, погледнах към Дмитрий. Усещах как времето ни за престой извън оградата изтича, а странното твърдение на Мейсън, че стригоите са само на няколко километра оттук, на открито при дневна светлина, ме ядосваше. Нали лесно се ядосвах. Искрено се съмнявах те да са разпънали палатки и да са си устроили лагер на открито.
— Има ли там сгради или нещо подобно? — настоятелно попитах, като притиснах пръста си към мястото, посочено от Мейсън. — Той каза, че са се оттеглили по този път. Но няма как да са могли да стигнат далече преди изгрев-слънце. Освен това твърди, че са още тук, на това място. Дмитрий присви замислено очи.
— Тази местност не ми е позната. — Взе картата и я отнесе до другите пазители, за да проверят и те. Докато мъжете разговаряха край оградата, аз отново погледнах към Мейсън.
— Дано да си прав за това — предупредих го аз.
Той кимна.
— А ти… видя ли ги? Стригоите и пленниците им?
Той кимна отново.
— Еди още ли е жив?
Пак кимна. Дмитрий се върна при мен.
— Роуз… — В гласа му се прокрадна странна нотка, докато разтваряше картата, сякаш сам не можеше да повярва на това, което ми казваше: — Стивън току-що ми каза, че точно там има пещери, в подножието на планината.
Погледнах Дмитрий в очите. Сигурно в този миг съм изглеждала не по-малко смаяна от него.
— И те са достатъчно големи, за да…
— Достатъчно големи, за да ги използват стригоите да се скрият до падането на нощта? — Дмитрий кимна. — Да. И се намират само на осем километра оттук.