Дмитрий се загледа в счупената ограда, бележеща границата на Академията.
— Невероятно. Никога не съм вярвал, че това е възможно, но има смисъл. Принципът наистина е същият, както при сребърните колове. — Усмихна ми се. — Явно доста си мислила за това.
— Не зная. Просто ми хрумна. — Намръщих се, като се замислих за идиотската група на Джеси. Достатъчно лошо бе това, което искаха да сторят на Лиса. Стигаше ми, за да искам да им сритам задниците (но не и да убия някого — от снощи вече бях научила, че трябва да спазвам някои ограничения). Но това? Да пропуснеш стригоите да нахълтат в Академията? Как е възможно едно толкова глупаво и жалко действие да доведе до такава катастрофа? Може би дори щеше да е по-добре, ако го бяха направили нарочно, но не. Всичко бе в резултат на тъпата им мания за слава. — Идиоти — промърморих под нос.
Вятърът се усили. Изтръпнах, но този път заради ниската температура наоколо, а не заради моите притеснения. Пролетта може би се задаваше, но със сигурност още не бе дошла.
— Да се връщаме — предложи Дмитрий.
Обърнахме се и докато вървяхме към средата на кампуса за началните курсове, я видях. Хижата. Нито един от нас обаче не забави крачка, нито погледна към нея. Въпреки това обаче знаех, че той я бе забелязал, също както и аз. Доказа го, като ме заговори в следващия миг:
— Роуз, за това, което се случи между нас…
Изпъшках.
— Знаех си. Знаех си, че ще се случи.
Той отново ме погледна слисано.
— Какво ще се случи?
— Това, че ще ми изнесеш дълга лекция как това, което сме направили, е грешно и как повече никога няма да се повтори. — Допреди да изрека думите, не бях осъзнала колко много се страхувах, че ще ми каже точно това.
Дмитрий още изглеждаше шокиран.
— Защо мислиш така?
— Защото си такъв. — Стори ми се, че в гласа ми се прокраднаха истерични нотки. — Ти винаги искаш да постъпваш правилно. И когато извършиш нещо нередно, се стараеш да го поправиш и пак да направиш правилното. Зная, че сега ще ми кажеш, че това, което направихме, не би трябвало да се случва и искаш…
Останалото от това, което смятах да кажа, заглъхна, защото Дмитрий ме прегърна през кръста и ме притегли към себе си в сянката на едно дърво. Устните ни се срещнаха и докато се целувахме, забравих за тревогите и страховете си, че той ще каже, че сме допуснали грешка. Дори — колкото и невъзможно да изглеждаше — забравих и за смъртта, и за опустошенията, нанесени от стригоите. Е, поне за миг.
Най-после се отдръпнахме един от друг, но той продължи да ме държи близо до себе си.
— Не мисля, че това, което направихме, е грешно — заговори той нежно. — Радвам се, че се случи. Ако можехме да се върнем назад във времето, пак щях да го направя.
В гърдите ми сякаш се изви огнена спирала.
— Наистина ли? И какво те промени толкова?
— Защото е толкова трудно да ти се устои — призна той, очевидно развеселен от изненаданата ми физиономия. — И… помниш ли какво каза Ронда?
Последва още един шок, щом чух нейното име. Но после си спомних как изглеждаше лицето му, докато я слушаше, и какво каза за баба си. Опитах се да си припомня точните думи на Ронда.
— Беше нещо за това, че ще изгубиш нещо… — Очевидно не го помнех много добре.
— „Ти ще изгубиш това, което цениш най-много, затова му се наслаждавай, докато можеш.“
Естествено, той го бе запомнил дума по дума. Тогава се намръщих при тези думи, но сега се опитах да ги разгадая. Отначало изпитах дива радост: аз бях това, което той ценеше най-много. Но после го изгледах сепнато.
— Почакай. Мислиш, че ще умра? Заради това ли спа с мен?
— Не, не, разбира се, че не. Направих го, защото… повярвай ми, не беше заради това. Независимо какво точно е искала да каже — или дали е вярно, но Ронда беше права, че нещата се променят много бързо. Опитваме се да правим това, което е добро или по-скоро каквото другите казват, че е добро. Но понякога, когато това противоречи на същността ни… трябва да избираме. Още преди атаката на стригоите, докато наблюдавах проблемите, с които се сблъскваш, осъзнах колко много означаваш за мен. И това промени всичко. Тревожех се за теб, толкова много се тревожех. Ти нямаше представа. И стана безсмислено да продължавам да се заблуждавам, че животът на някой морой ще е по-ценен за мен от твоя. Това няма да стане, независимо за колко грешно го смятат другите. И така, реших, че трябва да го приема и да се справя с това. А след като взех това решение… вече нищо не можеше да ни спре. — Той се поколеба, сякаш повтаряше думите си наум, докато отмяташе косата от лицето ми. — Е, нищо не можеше да спре мен. Говоря само за себе си. Няма да твърдя, че знам съвсем точно защо ти го направи.