— Предстои ти да се изправиш срещу стригоите, а се плашиш от майка ми?
Видях как на устните му заигра усмивка.
— Тя е сила, с която трябва да се съобразяваш. От кого, мислиш, че си наследила своята?
Засмях се.
— Тогава е цяло чудо, че се захващаш с мен.
— Струваш си усилията, повярвай ми.
Той ме целуна отново, като използва за прикритие последните сенки в гората. В нормалния свят това би трябвало да е щастлива, романтична разходка, рано сутринта, след любовната нощ. Нямаше да се подготвяме за битка, нито да се тревожим за любимите си хора. Щяхме да се смеем и шегуваме, докато планираме следващата си романтична среща.
Неохотно се отдръпнахме един от друг, преди да излезем от гората и да продължим към сградата на пазителите. Пред нас се очертаваха трудни времена, но след целувката му, която още изгаряше устните ми, имах чувството, че съм способна на всичко.
Дори и да се изправя срещу цяла глутница стригои.
Глава 27
Изглежда никой от другите пазители не бе забелязал нашето отсъствие. Както бе обещано, пристигнаха още пазители и сега бяхме около петдесет. Това бе истинска армия. Приблизително толкова може би бяха и стригоите срещу нас. Тази многочисленост беше невероятна, ако се изключат старите европейски легенди за грандиозните епични битки между нашите раси. В кампуса имаше още пазители, но те оставаха там, за да защитават Академията. Много от съучениците ми също бяха призовани да дежурят, но около десетина (включително и аз) бяхме повикани да придружаваме пазителите при похода към пещерата.
Един час преди тръгването се събрахме отново, за да огледаме плана за последен път. В далечния край на пещерата имаше просторна подземна камера, където най-вероятно се намираха стригоите, за да могат да се измъкнат лесно след падането на нощта. Ние щяхме да атакуваме и двата входа на пещерата. През всеки вход щяха да навлязат по петнайсет пазители, придружавани от трима морои. Десет пазители щяха да останат край всеки вход, за да блокират опитите за бягство на стригоите. Мен ме разпределиха да наблюдавам по-отдалечения вход. Дмитрий и майка ми бяха в групите, определени първи да проникнат вътре. Отчаяно исках да бъда с тях, но знаех, че имах късмет, задето въобще ме вземаха в групата. При спасителни мисии като тази всеки боен пост е от значение.
Нашата малка армия потегли с бърз ход по дългия осем километра маршрут. Очаквахме да стигнем до целта за малко повече от един час, за да ни остане достатъчно време от деня за битката и връщането в кампуса. Не заварихме отвън пазачи на стригоите, така че успяхме да се приближим незабелязано. Обаче, след като нашите хора проникнат вътре, почти със стопроцентова сигурност можеше да се очаква, че стригоите, благодарение на превъзходния си слух, ще ги чуят и ще бъдат готови да ги нападнат.
Докато приближавахме пещерите, почти не разговаряхме. Никой не бе в настроение да говори и повечето разменени фрази бяха само за нещо свързано с похода. Крачех редом с останалите новаци, но от време на време извръщах леко глава към Дмитрий и погледите ни се срещаха. Имах чувството, че помежду ни съществува невидима връзка, толкова силна, че бе истинско чудо, че никой не я забелязваше. Лицето му имаше сериозно и войнствено изражение, но в очите му бе стаена усмивка.
Когато стигнахме до по-близкия вход на пещерата, групата ни се раздели на две. Дмитрий и майка ми влязоха през него, а аз ги изгледах за последно. Чувствата ми в този миг нямаха нищо общо с предишното ми романтично настроение. Всичко в мен се напрегна. Изтръпнах от тревогата, че повече няма да ги видя. Трябваше да си повтарям нееднократно, че те бяха калени бойци — двама от най-добрите пазители тук. Ако някой можеше да се справи, това бяха те. По-скоро аз бях тази, която много трябваше да внимава, и докато изминавахме дългия обходен маршрут до далечния край на пещерата, — около осемстотин метра — изтласках емоциите си назад, в най-затънтеното кътче на мозъка си. Трябваше да останат там, докато акцията не приключи. Предстоеше битка и не можех да позволя на чувствата да ме разсейват.
Щом наближихме нашия вход, зърнах с крайчеца на окото си някакво сребристо проблясване. Досега успявах да държа настрани различните призрачни силуети, които се рееха отвъд защитните пръстени, но точно този исках да видя. Взрях се по-внимателно и видях Мейсън. Той стоеше там, мълчалив и блед, отново с обичайното си тъжно изражение. Но този път ми се стори по-блед от обикновено. Докато нашата група отминаваше, той вдигна едната си ръка, но не разбрах дати бе за сбогуване, или просто ни благославяше.