Пред входа останахме само четирима. Двама пазители — Емил и Стивън, и двамата новаци — аз и Шейн. Напрежението около нас бе толкова гъсто, че едва си поемахме дъх. Никой повече не излезе отвътре. Никой не докладва в слушалките на Емил. Той вдигна глава. В очите му бе изписана тревога. Проследих погледа му. Слънцето бе слязло много ниско над хоризонта. Емил внезапно трепна; явно бе получил следващото съобщение.
Огледа ни с потъмняло от тревога лице.
— Нуждаят се от още подкрепения, за да покрият другия вход на пещерата. Доколкото разбрах, не са изгубили много от нашите. Просто имат затруднения с изтеглянето.
Много, каза той. А не никой. Което означаваше, че сме загубили поне един от нас. Вледених се.
— Стивън, ти влизаш — заповяда Емил. Поколеба се и аз се досетих, като по учебник, пред каква дилема е изправен. Искаше и той да влезе в пещерата, но като водач на групата от тази страна се предполагаше, че ще остане да дежури на поста си до последния възможен момент. Осъзнах, че беше на ръба да наруши тази заповед. Възнамеряваше да навлезе в мрака със Стивън и да остави отвън мен и Шейн. Ала в същото време не смееше да остави тук сами двама ученика. В следващия миг се случи нещо неочаквано. Емил въздъхна и погледна към нас.
— Роуз, тръгвай с него.
Не се поколебах нито за миг. Последвах Стивън и пристъпих в пещерата. Веднага ми се повдигна. И навън беше студено, но колкото повече навлизахме, толкова по-студено ставаше. И по-мрачно. Очите ни се справяха с мрака, но скоро стана прекалено трудно да се вижда. Затова Стивън включи малкото фенерче, закрепено към якето му.
— Иска ми се да мога да ти кажа какво ще трябва да правим, но не зная какво ще заварим — каза ми той. — Бъди готова за всичко.
Мракът пред нас започна да се разсейва. Звуците ставаха все по-силни. Ускорихме ход, като се озъртахме на всички посоки. Внезапно се озовахме в голямата подземна зала, която се виждаше и на картите. В единия ъгъл гореше огън — някой стригой го бе запалил без никаква магия — и от него идваше светлината. Огледах се и тутакси видях какво се бе случило.
Част от стената се беше срутила, образувайки камара от камъни. Никой не бе затрупан под тях, но почти изцяло беше блокиран достъпът до другия изход от пещерата. Не зная дали е била използвана магия, или е било резултат от битката. Или просто е било съвпадение. Каквато и да бе причината, седем пазители — включително Дмитрий и Албърта — бяха притиснати като в капан от десет стригои. Откъм тази страна на пещерата нямаше морои, които да владеят магията с огън, но отблясъците от пламъци, проникващи през тесния отвор вътре в пещерата, ми подсказаха, че те още се сражават откъм другия край. Видях тела по пода. Две от тях явно бяха на стригои, но за другите не бях сигурна.
Проблемът бе очевиден. За да се промъкне някой през отвора, останал след срутването, трябваше да пълзи на четири крака. Така щеше да се постави в уязвима позиция. Което означаваше, че първо трябва да се убият стригоите, за да се спасят пазителите през другия изход. Стивън и аз трябваше да помогнем на нашите да компенсират численото превъзходство на стригоите. Прокраднахме се в тила на един от тях, но съседните трима стригой някак си ни надушиха и моментално се извърнаха към нас. Двама скочиха върху Стивън, а третият — срещу мен.
Мигновено включих на боен режим. Цялата бях обзета от ярост и бяс. Тясната пещера ни принуждаваше да влезем в близък бой, но успях да избегна ударите на стригоя. Всъщност ограниченото пространство предоставяше повече предимство на мен, защото по-едрият от мен стригой трудно можеше да се отдръпва и отскача. Внимавах да не попадам в обсега на дългите му ръце, но той все пак ме докопа и ме блъсна в стената. Но дори не почувствах болка. Продължих да се движа и пак го атакувах. После отбих неговия удар, на свой ред му нанесох няколко удара и благодарение на по-ниския си ръст ми се отдаде да се промъкна под ръката му, за да го пронижа със сребърния си кол точно когато замахваше за следващия си удар. С плавно движение изтеглих острието от гърдите му и се притекох на помощ на Стивън. Той бе повалил един от противниците си, а другия го довършихме заедно.
Оставаха още седем стригои. Не, шест. Притиснатите в капан пазители — които трудно можеха да се развихрят в тези позиции — бяха убили още един. Двамата със Стивън се втурнахме срещу най-близкия до нас стригои, останал извън кръга. Той се оказа силен — много стар, много мощен — и беше доста трудно да го повалим. Накрая се справихме. С намаляване броя на стригоите, другите пазители по-лесно се справиха с останалите. Започнаха да се измъкват от затруднената позиция и дори само числеността ни беше от огромна помощ.