Видях паника по лицето й, паника да не би аз — нейната дъщеря — да бъда убита. Спомних си какво ми бе казал Дмитрий: че предпочита той да умре, отколкото да ме види мъртва. Ако продължавах да стоя там глупаво и да позволя на стригоите да ме докопат, щях да предам и двамата.
— Бягай! — изкрещя майка ми отново. И аз побягнах с лице, обляно от сълзи.
Глава 28
Следващите дванайсет часа бяха най-дългите в живота ми. Нашата група се завърна в кампуса, без да се натъкне на опасности, като през повечето време отстъпвахме на бегом — което много ни затрудни заради големия брой ранени бойци. През цялото време ми се повдигаше, най-вероятно заради присъствието на стригой близо до нас. Дори да се спотайваха някъде там, не ни настигнаха, така че на мен може би ми се гадеше заради всичко, което се бе случило в пещерите.
След като се озовахме зад защитните пръстени, аз и останалите новаци бяхме напълно забравени. Вече бяхме в безопасност, а възрастните си имаха достатъчно други грижи. Всички пленници бяха спасени — всички онези, които бяха оцелели. Както се опасявах, стригоите бяха убили един още преди да нахлуем в скривалището им. Това означаваше, че бяхме спасили дванайсет. Шестима пазители — включително Дмитрий — бяха загубени. Този резултат не беше лош, като се има предвид с колко много стригой се бяхме сблъскали, но като се извади второто число от първото, се получаваше, че всъщност бяхме спасили само шестима. Струваше ли си това загубата на всички тези пазители?
— Не можеш да разсъждаваш по този начин — каза ми Еди, докато вървяхме към клиниката. Всички, както освободените пленници, така и техните спасители, трябваше да бъдат прегледани. — Не само че сте спасили живота на отвлечените. Вие избихте почти трийсет стригой, плюс онези в кампуса. Помисли за всичките онези хора, които биха могли да загинат, ако тези стригои бяха останали живи. Вие всъщност спасихте и техния живот.
Една рационална част от мен признаваше правотата му. Но какво общо имаше разумът с това, че Дмитрий може би беше мъртъв? Може да беше дребнаво и егоистично, но в този миг ми се искаше да разменя живота на всички спасени срещу неговия. Макар че самият той не би се съгласил на това. Познавах го.
Въпреки че шансът беше нищожен, все пак съществуваше вероятността да не е загинал. Макар че ухапването изглеждаше доста сериозно, онзи стригои може да го е обезвредил, оставяйки го в безсъзнание и да е побягнал. И сега той може би лежеше в пещерите, умиращ и нуждаещ се от лекарска помощ. Това ме влудяваше, да си го представям така безпомощен, а ние — неспособни да му помогнем. Обаче нямаше начин да се върнем обратно. Не и преди разсъмване. Друга група щеше да отиде да прибере нашите мъртви, за да можем да ги погребем. Дотогава не ми оставаше друго, освен да чакам.
Доктор Оленски ме прегледа набързо и реши, че нямам мозъчно сътресение, след което ме препрати към сестрата да ми промие драскотините. Имаше прекалено много пациенти, някои от които в доста тежко състояние, за да се занимава с мен.
Знаех, че най-умното, което сега можех да сторя, бе да отида в моето общежитие или да потърся Лиса. Малко почивка нямаше да ми се отрази зле. През връзката усетих, че тя ме вика. Тревожеше се. Беше много изплашена. Знаех, че новините скоро щяха да стигнат и до нея. В момента не се нуждаеше от мен и аз не исках да я виждам. Затова вместо към спалното помещение, отидох в параклиса. Трябваше да правя нещо, докато чаках проверката на пещерите. Да се молиш беше също толкова добре, колкото и всеки друг начин за убиване на времето.
В средата на деня параклисът обикновено пустееше, но не и този път. Не би трябвало да бъда изненадана. Като се има предвид колко смърт и трагедия ни се струпаха през последното денонощие, съвсем естествено бе всички да потърсят утеха. Някои седяха сами, просто загледани в пространството, очевидно неспособни да повярват на това, което се бе случило. Отец Андрю обикаляше редиците от скамейки и говореше с богомолците.
Намерих празна скамейка най-отзад и седнах. Свих колене, обгърнах ги с ръце и отпуснах глава върху тях. От стените над нас ни съзерцаваха иконите със светци и ангели.
Дмитрий не можеше да е мъртъв. Нямаше начин. Със сигурност щях да зная, ако беше така. Никой не може да отнеме живот от света просто така, с един замах. Не можеше да си е отишъл завинаги този, който едва вчера ме бе държал в прегръдките си. Ние бяхме толкова топли, толкова живи. Смъртта не може да заличи това.
Около китката ми беше завързана броеницата на Лиса, нейните четки. Прокарах пръсти по кръста и по мънистата. Отчаяно се опитвах да подредя мислите си под формата на някакви молитви, но не знаех как. Ако Господ съществуваше, той би трябвало да е толкова всезнаещ, че да разбере без думи какво исках.