Но не и този път.
Заковах се на място, докато групата продължи да се ниже покрай мен. Лиса ме хвана за ръката, разтревожена и объркана.
— Какво става? — попита ме тя.
Не й отговорих. Вместо това се обърнах и се втурнах назад към защитните пръстени. Тя се затича след мен, викайки името ми. Никой не ни забеляза, защото, честно, кой на света можеше да е толкова глупав, че да пресече защитите след всичко, което се бе случило.
Аз обаче бях, макар че на дневна светлина нямаше от какво да се страхувам. Притичах покрай мястото, където групата на Джеси бе измъчвала Лиса, след което пристъпих отвъд невидимите граници на Академията. Лиса се поколеба за миг, след което се присъедини към мен. От тичането бе останала без дъх.
— Роуз, какво правиш…
— Мейсън! — извиках. — Мейсън, нуждая се от теб.
Отне му малко време, за да се появи. Но този път не само че изглеждаше адски блед, но сякаш и силуетът му примигваше, подобно на крушка, която всеки миг ще угасне. Стоеше там, гледаше ме и въпреки че изражението му беше както обикновено, имах странното чувство, че знаеше какво ще го попитам. Застанала до мен, Лиса не спираше да мести поглед между мен и мястото, на което говорех.
— Мейсън, Дмитрий мъртъв ли е?
Мейсън поклати глава.
— Жив ли е?
Мейсън поклати глава.
Нито жив, нито мъртъв. Светът се завъртя около мен, пред очите ми затанцуваха многоцветни искри. Тъй като не бях яла, ми се зави свят; бях на ръба на припадъка. Трябваше да се овладея. Трябваше да задам следващия си въпрос. От всички жертви… от всички жертви, които биха могли да изберат, със сигурност не биха взели точно него.
Следващите думи заседнаха на гърлото ми и докато ги изговарях, се свлякох на колене.
— Той… Дмитрий стригой ли е?
Мейсън се поколеба само за миг, сякаш се страхуваше да ми отговори, след което кимна.
Сърцето ми се пръсна. Целият ми свят рухна.
Ти ще изгубиш това, което цениш най-много…
Не за мен е говорила Ронда. Нито дори за живота на Дмитрий.
Което цениш най-много…
Говорила е за неговата душа.
Глава 29
Почти седмица по-късно почуках на вратата на Ейдриън. След нападението нямахме занятия, но нормалният ни вечерен час все още беше в сила, а вече почти наближаваше време за лягане. Когато ме видя, по лицето на Ейдриън се изписа абсолютен шок. За пръв път аз го търсех, а не той мен.
— Малък дампир — промълви и отстъпи назад. — Влез.
Направих го и едва не се замаях от алкохолните изпарения, докато минавах покрай него. Академията осигуряваше удобни и приятни апартаменти за гостите си, но той определено не си даваше труд да поддържа своя чист. Имах чувството, че от нападението не е спирал да пие. Телевизорът беше включен, а върху малката маса до дивана се виждаше бутилка водка. Взех я и прочетох етикета. Беше на руски.
— Неподходящ момент? — попитах и я оставих обратно.
— За теб моментът никога не е неподходящ — отвърна той галантно. Лицето му бе изпито и измъчено. Както винаги беше красив, но под очите му имаше тъмни кръгове, сякаш не беше спал добре. Махна ми към креслото, а той се отпусна на дивана. — Напоследък не съм те виждал.
Облегнах се назад.
— Не исках да ме виждат — признах.
След нападението почти не бях говорила с никого. Прекарвах голяма част от времето си с Лиса. Действаше ми успокоително да бъда около нея, но двете не говорехме много. Тя разбираше, че ми е нужно време, за да осмисля и подредя нещата. Просто беше до мен. Не настояваше да узнае неща, за които не исках да говоря — макар че я измъчваха доста въпроси.
Академията почете своите мъртъвци с обща възпоменателна служба, въпреки че родителите им бяха уредили всеки един да има подобаващо погребение. Аз отидох на голямата церемония. Параклисът бе претъпкан с правостоящи. Отец Андрю прочете имената на мъртвите, като сред тях бяха и тези на Дмитрий и Моли. Никой не говореше за това, което действително се бе случило с тях. И без това имаше твърде много болка и страдание. Направо се давехме в тях. Никой не знаеше как Академията ще успее да събере парчетата, да се съвземе и отново да започне нормалния си ритъм на живот.
— Изглеждаш по-зле и от мен — казах на Ейдриън. — Не мислех, че е възможно.