— Аз всъщност не използвах думата обещание — изтъкнах.
Той се усмихна и ме целуна по челото.
— Права си. Ще ми липсваш, малък дампир. Пази се. Ако имаш нужда от нещо, обади ми се. Ще те чакам.
Благодарих му отново и си тръгнах. Не си дадох труда да му кажа, че може да му се наложи да чака доста дълго. Съществуваше голяма вероятност да не се върна никога.
На следващия ден станах рано, много преди останалата част от обитателите на кампуса да се събудят. Почти не бях мигнала. Преметнах чантата си през рамо и се запътих към главната дирекция в административната сграда. Канцеларията още не беше отворена, затова седнах на пода в коридора пред кабинета и зачаках. Огледах ръцете си и забелязах две малки златни точици върху нокътя на палеца ми. Това бяха останките от маникюра ми. Около двайсетина минути по-късно се появи секретарката с ключовете и ме пусна вътре.
— Какво мога да направя за теб? — попита тя, след като се настаних на стола пред бюрото й.
Подадох й купчината документи, които държах.
— Напускам.
Очите й се разшириха толкова много, че имах чувството, че ще изскочат от орбитите.
— Но… какво… не можеш… Потупах по купчината.
— Мога. Всичко съм попълнила.
Тя все още не се бе съвзела от смайването си, промърмори нещо, в смисъл че трябва да почакам, и изхвърча от стаята. След няколко минути се върна с директор Кирова. Очевидно Кирова бе осведомена накратко и ме изгледа неодобрително. Клюнестият й нос потрепери.
— Госпожице Хатауей, какво означава всичко това?
— Тръгвам си — осведомих я. — Напускам. Отписвам се. Все едно.
— Не можеш да го направиш.
— Е, очевидно мога, след като в библиотеката има формуляри за напускане. Попълнила съм всички графи най-надлежно.
Гневът й се стопи. На негово място се появи нещо по-тъжно и тревожно.
— Зная, че напоследък се случиха много неща — на всички ни е трудно да свикнем, — но това не е причина да се вземат прибързани решения. Ако не друго, сега повече от всякога се нуждаем от теб. — Звучеше почти умолително. Трудно бе да се повярва, че само преди шест месеца искаше да ме изключи от училището.
— Това решение не е прибързано — уверих я. — Много мислих, докато го взема.
— Нека поне поговоря с майка ти, за да видим какво може да се направи.
— Тя замина преди три дни за Европа. Не че това има значение. — Посочих най-отгоре на формуляра, където пишеше дата на раждане. — Днес навърших осемнайсет. Тя вече не може да направи нищо. Това е мой избор. А сега, ще подпечатате ли документите, или ще се опитате да ме спрете? Можете да сте сигурна, че в директна схватка нямате шанс с мен, Кирова.
И така, те подпечатаха документите, макар и доста неохотно. Секретарката направи копие на официалния документ, в който се казваше, че повече не съм ученичка в Академията „Св. Владимир“. Беше ми нужен, за да изляза през главния портал.
Разстоянието до входа на училището беше доста дълго, а западното небе беше обагрено в червено, докато слънцето бавно потъваше зад хоризонта. Времето бе станало по-топло, дори и през нощта. Пролетта най-сетне бе дошла. Беше подходящо за ходене пеша, а и мен ме чакаше доста път, преди да стигна до магистралата. Оттам смятах да се придвижа на стоп до Мисула. Пътуването на автостоп не беше безопасно, но в джоба на палтото си имах сребърен кол, който ме караше да се чувствам спокойна за всичко, което можех да срещна. Никой не ми го беше взел след нападението и беше отлична защита както срещу всякакви хора извратеняци, така и срещу стригои.
Тъкмо щях да мина през портала, когато я усетих. Лиса. Спрях и се обърнах към групичката току-що напъпили дървета. Тя стоеше сред тях, напълно неподвижна и бе успяла да скрие толкова добре мислите си, че не бях разбрала, че е съвсем близо до мен. Косата и очите й излъчваха особена светлина сред припадащия мрак. Изглеждаше твърде красива и неземна, за да е част от този пуст и мрачен пейзаж.
— Здравей — казах аз.
— Здравей. — Тя обви ръце около себе си. Мръзнеше дори с палто. Мороите не притежават такава устойчивост срещу температурните промени както дампирите. Това, което за мен бе топло, пролетно време, за нея бе мразовито. — Знаех — промълви тя. — От онзи ден, когато казаха, че тялото му е изчезнало. Нещо ми подсказа, че ще го направиш. Просто чаках.
— Да не би вече да можеш да четеш мислите ми? — попитах унило.