— Не, просто чета теб. Най-накрая. Не мога да повярвам, че съм била толкова сляпа. Коментарът на Виктор… той е бил прав. — Тя погледна към залеза, сетне отново извърна очи към мен. Лумналият гняв в зелените им дълбини и в гърдите й ме връхлетя като огромна вълна. — Защо не ми каза? — извика. — Защо не ми каза, че обичаш Дмитрий?
Втренчих се слисано в нея. Не си спомнях кога за последен път Лиса е крещяла на някого. Може би миналата есен, когато лудостта на Виктор го бе подтикнала да я отвлече. Шумните изблици бяха моя запазена марка, не нейна. Дори докато измъчваше Джеси, гласът й бе зловещо спокоен.
— На никого не можех да кажа — отвърнах.
— Аз съм най-добрата ти приятелка, Роуз. Преживяхме толкова много заедно. Наистина ли мислеше, че щях да кажа на някого? Щях да запазя тайната ти.
Забих поглед в земята.
— Зная, че щеше. Просто аз… не зная. Не можех да говоря за това. Дори и с теб. Не мога да го обясня.
— Колко… — Търсеше подходящите думи, за да зададе въпроса, оформил се в съзнанието и. — Колко сериозно беше? Само ти ли беше влюбена в него, или…?
— Беше взаимно. Той изпитваше същото. Но знаехме, че не можем да бъдем заедно, не и с тази разлика във възрастта… и, ами, не и след като щяхме да бъдем твои пазители.
Лиса се намръщи.
— Какво имаш предвид?
— Дмитрий все ми повтаряше, че ако имаме връзка, ще мислим много повече как да се защитим взаимно, отколкото да се тревожим за твоята закрила. Не можехме да го позволим.
Прониза я вина, задето е била отговорна да не сме заедно.
— Вината не е твоя — побързах да я успокоя.
— Сигурно… трябвало е да има начин… Това не би трябвало да е проблем…
Свих рамене. Не исках да мисля, нито да споменавам нашата последна целувка в гората, когато двамата с Дмитрий смятахме, че сме открили решение на всичките ни проблеми.
— Не зная — казах аз. — Ние просто се опитвахме да стоим далеч един от друг. Понякога се получаваше. Понякога не.
В нея се надигна вихрушка от емоции. Изпиташе съжаление към мен, но в същото време беше бясна.
— Трябваше да ми кажеш — повтори. — Сега имам чувството, че ми нямаш доверие.
— Разбира се, че ти имам доверие.
— И заради това ли се измъкваш потайно?
— Това няма нищо общо с доверието — признах. — Става дума за мен… е, не исках да ти казвам. Не можех да понеса да ти кажа, че си тръгвам или да обясня защо.
— Вече знаех — каза тя. — Разбрах го.
— Как? — Днес Лиса беше пълна с изненади.
— Бях там. Миналата есен, когато пътувахме с онзи микробус до Мисула. Когато отидохме там на шопинг обиколка, помниш ли? Двамата с Дмитрий говорехте за стригоите и как да си такъв означава да се превърнеш в нещо извратено и зло… как това разрушава личността, която си бил, и те кара да правиш ужасни неща. И аз чух… — Трудно й беше да го каже. На мен ми беше трудно да го чуя и очите ми плувнаха в сълзи. Споменът беше твърде мъчителен, да си припомням как седях до него през онзи ден, когато за пръв път осъзнах, че се влюбвам. Лиса преглътна и продължи: — Тогава ви чух и двамата да казвате, че предпочитате да умрете, отколкото да се превърнете в подобни чудовища.
Помежду ни надвисна тишина. Вятърът подхвана косите ни — мрак и светлина.
— Трябва да го направя, Лиса. Трябва да го намеря.
— Не — отвърна тя твърдо. — Не трябва. Не си му обещала нищо.
— Не и с думи, не. Но ти… не разбираш.
— Разбирам, че се опитваш да се справиш и това е един от начините да го направиш, но не е единственият. Трябва да откриеш друг начин да се сбогуваш с него.
Поклатих глава.
— Трябва да го направя.
— Дори и да означава да ме напуснеш?
Начинът, по който го каза, по който ме погледна… О, господи. Поток от спомени нахлу в съзнанието ми. Бяхме заедно от деца. Неразделни. Свързани. При все това… двамата с Дмитрий също бяхме свързани. По дяволите. Никога не съм искала да избирам между двамата.
— Трябва да го направя — казах отново. — Съжалявам.
— Предполагаше се, че ще бъдеш мой пазител и ще дойдеш с мен в колежа — възрази тя. — Ти си „целуната от сянката“. Предполагаше се, че ще бъдем заедно. Ако ме напуснеш…
Грозната глава на мрака се надигна в гърдите ми. Когато заговорих, гласът ми беше напрегнат.
— Ако те напусна, ще ти намерят друг пазител. Двама. Ти си последната от фамилията Драгомир. Ще бъдеш в безопасност.