— Предполагам, че двамата можем да се занимаваме с нещо по-добро, вместо да се караме през цялото време — отроних замислено аз. Като например тревогите ми за съдебния процес срещу Виктор Дашков, осъзнах. За миг се поколебах дали да споделя с Кристиан това, което бях научила. В онази нощ миналата есен той също взе участие в преследването на Виктор, но накрая реших да не му казвам още. Лиса първа трябваше да научи.
— Да — кимна Кристиан, без да подозира какво си мислех. — Дали ти харесва, или не, в крайна сметка двамата с теб не сме кой знае колко различни. Искам да кажа, че аз съм по-умен и донякъде по-забавен, но в края на краищата и двамата искаме Лиса да е в безопасност. — Поколеба се за миг, преди да продължи. — Знаеш ли… аз няма да ти я отнема. Не мога. И никой друг не може, поне докато имате онази връзка.
Бях изненада, че зачекна тази тема. Съвсем честно казано, подозирах, че имаше две основни причини, за да се караме. Първата беше, че и двамата бяхме личности, които обичаха да спорят и постоянно се замесвахме в кавги. Втората причина — по-важната — беше, че двамата се ревнувахме един друг заради близостта ни с Лиса. Но както той каза, всъщност се ръководехме от еднакви мотиви. Бяхме загрижени за нея.
— Ти пък не си мисли, че нашата връзка ще ви раздели — успокоих го аз. Знаех, че това го безпокоеше. Как можеш да се настроиш романтично към някого, докато той или тя е мислено свързан с друга личност, макар тази трета личност да е близък приятел… — Тя те харесва много. — Не можах да се насиля да кажа „обича“. — В сърцето й има специално отделно място за теб.
Кристиан пъхна тавата във фурната на печката.
— Май не го казваш просто така. Имам чувството, че всеки момент ще се запрегръщаме и ще започнем да се наричаме с галени имена. — Преструваше се на отвратен от моя сантиментален изблик, но можех да се закълна, че му стана хубаво, когато му казах колко много го харесва Лиса.
— Аз вече съм ти измислила прякор, но не е за пред хората.
— Аха — засмя се той с щастлив вид. — Това е Роуз, която познавам.
Отиде да поговори с някакъв друг свой приятел, докато рулото се печеше във фурната. Вратата, до която пазех, беше уязвима позиция и въобще не биваше да разговарям с когото и да било, дори и целият останал клас да си бъбреше. Видях в другия край на помещението Джеси и Ралф да готвят нещо заедно. Също като Кристиан те бяха избрали този учебен предмет, понеже изискваше най-слабо мисловно усилие.
Нямаше никакви атаки, но един пазител, Дъстин му беше името, приближи, за да провери как пазим постовете си. Стоеше до мен точно когато на Джеси му щукна да се шляе из стаята. Отначало си помислих, че е чисто съвпадение — докато Джеси не заговори:
— Взимам назад онова, което ти казах преди малко, Роуз. Ти не си разстроена заради Лиса или Кристиан. Ти си разстроена, защото според правилата трябва да бъдеш с някой от нашия випуск, а Ейдриън Ивашков е прекалено стар. От това, което подочух, вие вече сте натрупали доста практика във взаимното опознаване на телата си.
Подобна шега можеше да бъде много по-забавна, но вече се бях научила да не очаквам кой знае какво от Джеси. Със сигурност знаех, че не му пука за мен и Ейдриън. Подозирах също, че дори не вярва, че между нас има нещо. Но Джеси още го беше яд, задето го бях заплашила по-рано, и сега му се отдаваше удобен случай да ми го върне. Дъстин, застанал достатъчно близо до нас, за да може да ни чува, не прояви интерес към идиотското дразнене на Джеси. Но вероятно би проявил голям интерес към мен, ако заблъскам физиономията на Джеси в стената.
Това обаче не означаваше, че ще си премълча. Пазителите през цялото време разговаряха с мороите, само дето проявяваха респект към тях и в същото време зорко следяха какво става в цялото помещение. Затова удостоих Джеси с небрежна усмивка и простичко му отвърнах:
— Остроумието ви винаги ми доставя такава наслада, господин Зеклос. Едва сдържам възторга си. — След което се извърнах и огледах помещението.
Щом Джеси загря, че няма да направя нищо повече, се засмя и се отдалечи, очевидно убеден, че е спечелил голяма победа. Скоро след него се отдалечи и Дъстин.
— Задник — измърмори Кристиан, като се върна при своя плот. До края на часа по готварство, пардон, кулинарни науки, оставаха само пет минути.
Затърсих с поглед Джеси из помещението.
— Знаеш ли какво, Кристиан? Много съм щастлива, че охранявам тъкмо теб.
— Ако ще ме сравняваш със Зеклос, не го приемам като кой знае какъв комплимент. Но я по-добре опитай това. Тогава наистина ще се зарадваш, че си с мен.