Той бе привършил с готвенето на кулинарния си шедьовър и ми подаде да го вкуся. Не бях обърнала внимание, че малко преди да метне рулото във фурната, го беше обвил в резен шунка.
— Мили боже — ахнах. — Това е най-типичният вампирски деликатес на всички времена.
— Само ако е суров. Как го намираш?
— Добро е — изрекох неохотно. Кой да предположи, че шунката придава такава голяма разлика. — Наистина е добро. Мисля, че те очаква чудесно бъдеще като домакиня, докато Лиса работи и трупа милиони долари.
— Може да ти прозвучи смешно, но точно за това си мечтая. Напуснахме помещението в приповдигнато настроение.
Отношенията ни ставаха все по-приятелски и аз реших, че следващите шест седмици, през които ще го охранявам, няма да са чак толкова непоносими.
Кристиан се бе уговорил с Лиса да се срещнат в библиотеката, за да учат — или да се преструват, че учат, — но той първо трябваше да се отбие до мъжкото спално отделение. Заради това го последвах през вътрешния двор. Отново ме връхлетя студът, още по-хапещ, защото бяха изтекли седем часа след залеза на слънцето. Снегът по пътеките, размекнат до киша през деня от слънцето, сега бе замръзнал и ходенето бе доста опасно. По пътя до спалното отделение към нас се присъедини Брандън Лазар, морой, който живееше в общежитието на Кристиан. Брандън с голямо вълнение ни разказа за битката, на която станал свидетел в часа по математика. Изслушахме разказа му и се посмяхме заедно с него, докато си представяхме как Албърта се промъква през прозореца.
— Слушай, тя може и да е стара, но е в състояние да победи почти всеки от нас — осведомих ги.
Изгледах Брандън озадачено. Цялото му лице беше в синини и червени петна. А до ухото му имаше няколко странни червени белега като от удар.
— Какво се е случило с теб? Да не би и ти да си се бил с пазителите?
Усмивката му се стопи. Отвърна поглед от мен.
— Не. Просто паднах.
— Хайде де — усъмних се аз. Мороите може и да не тренират бойни изкуства като дампирите, но се биеха помежду си също като всички останали. Опитах се да отгатна с кой морой може да се е сбил. Като цяло Брандън беше мил и почти всички го харесваха. — Това е най-тъпото и неубедително оправдание, което някой може да измисли.
— Вярно е — продължи да упорства той, ала избягваше да ме погледне в очите.
— Ако някой те тормози, мога да ти покажа някоя и друга хватка.
Обърна се към мен и погледите ни се срещнаха.
— По-добре забрави за това. — Не беше враждебен или нещо такова, но в гласа му се долавяше твърда нотка. Все едно си вярваше, че е достатъчно да каже нещо, за да му се подчиня.
Засмях се.
— Ти какво се опитваш да направиш? Да ме накараш да…
Внезапно съзрях някакво помръдване отляво. Едва забележима сянка се прокрадна сред мрачните очертания на засипаните със сняг борове — но се помръдна само колкото да привлече вниманието ми. Когато скочи срещу мен, лицето на Стан изплува от мрака.
Най-после започна първото ми изпитание.
Адреналинът ме заля тъй мощно, както при нападение на истински стригой. Реагирах моментално, като протегнах ръце да сграбча едновременно Брандън и Кристиан. Това винаги трябваше да е първият ми ход, да рискувам живота си заради техния. Дръпнах рязко двете момчета, за да спрат, преди да се извърна също толкова стремително срещу този, който ме нападаше, като се пресегнах да измъкна сребърния си кол, за да защитя мороите…
И тогава той се появи.
Мейсън.
Стоеше само на няколко метра от мен, отдясно на Стан. Изглеждаше също както снощи. Полупрозрачен. Обгърнат от сияние. Тъжен.
Космите на тила ми настръхнаха. Вцепених се, неспособна да помръдна, нито дори да измъкна сребърния кол. Забравих какво правя, изгубих представа за хората и суматохата около мен. Светът бавно замря, всичко наоколо избледня. Остана само Мейсън — призрачния, проблясващ Мейсън, който сияеше в тъмното и сякаш искаше да ми каже нещо. Обзе ме същото чувство на безпомощност както в Споукан. Тогава не можах да му помогна. И сега няма да мога. Кръвта ми се смрази, стомахът ми се присви. Нищо не можех да направя, освен да стоя там и да се чудя какво се опитва да ми каже.
Той вдигна прозрачната си ръка и ми посочи към противоположния край на кампуса, но не разбрах какво означаваше този жест. Толкова много неща имаше там и не бе ясно какво ми сочи. Поклатих глава. Не разбирах, но отчаяно исках да мога. Лицето му стана още по-тъжно.