Внезапно нещо ме халоса по рамото и политнах напред. Изведнъж светът започна отново да оживява, като ме изтръгна рязко от сънното състояние, в което бях изпаднала. Едва успях да опъна ръце напред, за да не падна по очи на земята. Вдигнах глава и видях Стан надвесен над мен.
— Хатауей! — излая той. — Какви ги вършиш?
Примигнах, опитвайки се да се отърся от повторното видение на Мейсън. Усещах се омаломощена и зашеметена. Вгледах се в изкривеното от гняв лице на Стан, а после отклоних очи към мястото, където беше Мейсън. Беше изчезнал. Отново насочих вниманието си към Стан и осъзнах какво се бе случило. Докато съм съзерцавала ужасено призрака на Мейсън, той бе атакувал. Сега бе обвил едната си ръка около гърлото на Кристиан, а другата — около гърлото на Брандън. Не им причиняваше болка, но позата му бе достатъчно красноречива.
— Ако бях стригой — изръмжа, — тези двамата щяха да са мъртви.
Глава 5
Повечето от проблемите с дисциплината в Академията се решаваха от директор Кирова. Тя надзираваше както мороите, така и дампирите и беше прочута с честото и изобретателно прилагане на богатия си репертоар от наказания. Честно казано, не беше жестока, но не беше и мека. Просто се отнасяше крайно сериозно към недопустимите прояви в поведението на учениците и действаше, както намереше за добре.
Оставаха обаче много проблеми извън правомощията й. Понякога пазителите в Академията се събираха и сформираха дисциплинарна комисия, но това се случваше рядко, изключително рядко. Трябва да си направил нещо наистина сериозно и съвсем да си ги вбесил, за да реагират по този начин. Като например преднамерено да заплашиш морой. Или хипотетично преднамерено да заплашиш морой.
— За последен път повтарям: не го направих нарочно — казах през стиснати устни.
Седях в една от стаите за събранията на пазителите, с лице към комисията: Албърта, Емил и Селесте — една от малкото жени пазители в кампуса. Те бяха седнали зад една дълга маса и изглеждаха внушително, докато аз бях настанена на единствения стол от другата страна на масата. Чувствах се много уязвима. Няколко други пазители седяха отстрани и ни наблюдаваха, но слава богу нямаше нито един от съучениците ми като свидетел на това унижение. Сред наблюдателите беше и Дмитрий. Той не беше член на комисията и аз се питах дали не го държаха настрани, защото като мой наставник евентуално можеше да прояви пристрастие.
— Госпожице Хатауей — заяви Албърта, напълно превъплътила се в ролята си на строг и стриктен ръководител на пазителите, — би трябвало да знаете защо ни е трудно да повярваме на това.
Селесте кимна.
— Пазител Алто те е видял. Отказала си да защитиш двама морои, включително онзи, който персонално ти е поверен да охраняваш.
— Не съм отказала! — възкликнах. — Аз… просто се обърках и не се справих.
— Това не беше объркване — обади се Стан от редиците на наблюдателите. Погледна към Албърта за разрешение да говори. — Може ли? — Тя му кимна и той отново се обърна към мен. — Ако ме беше блокирала или контраатакувала и се беше провалила, можеше да се каже, че не си се справила. Но ти въобще не ме блокира. Нито ме атакува. Не се опита дори. Стоеше там като статуя и не направи нищо.
Разбираемо, че бях адски вбесена. Мисълта, че мога съзнателно да позволя Кристиан и Брандън да бъдат „убити“ от стригой, беше абсурдна. Но какво можех да сторя? Или трябваше да се съглася, че напълно съм оплескала работата, или да призная, че съм видяла призрак. Нито един от двата варианта не ми се нравеше, но трябваше да се опитам да сведа щетите си до минимум. Първото признание щеше да ме превърне в некомпетентна. Второто — в луда. Не исках да бъда нито едното, нито другото. Много повече предпочитах да ме обявят за „безразсъдна“ и „недисциплинирана“.
— Защо нарочно ще си усложнявам живота? — попитах през стиснати устни. — Искам да кажа, че видях как преди това Райън се обърка и бе победен. Но няма да го накажат заради това. Нали това е целта на цялото това упражняване? На практиката? Ако бяхме съвършени, вие вече щяхте да ни изпратите навън, за да се заемем с истинска работа!
— Ти слушаш ли какво се приказва тук? — прекъсна ме Стан. Мога да се закълна, че видях как една вена запулсира на челото му. Мисля, че единствено той бе разстроен почти колкото мен. Или поне бе единственият, който показваше емоциите си (като изключим мен, разбира се). Другите оставаха с каменни изражения, като заклети покерджии, но все пак никой от тях не беше свидетел на станалото. Ако бях на мястото на Стан, може би щях да си помисля най-лошото за мен. — Ти не се обърка, понеже едно „объркване“ предполага поне да си се опитала да направиш нещо.