Докато седяхме и тишината ни обгръщаше все по-плътно, го изучавах над ръба на чашата си. Той не ме погледна в очите, но знаех, че е наясно, че го наблюдавам. Като всеки друг път, когато погледът ми се спираше върху него, и сега бях поразена от вида му. Меката му тъмнокестенява коса, която той често затъкваше зад ушите, без да се усети, която все не оставаше плътно стегната в опашката отзад на врата му. Очите му също бяха кафяви, някак си нежни и в същото време изгарящи. Устните му също изглеждаха така противоречиво. Когато се сражаваше или се занимаваше с нещо неприятно, се свиваха в твърда линия. Но в мигове на отпускане… когато се смееше или целуваше… е, тогава ставаха меки и бяха толкова прекрасни.
Но днес не само външността му ме пленяваше. Усещах се стоплена и сигурна само като седях край него. Той беше като островче на спокойствието след този ужасен за мен ден. Когато бях с други хора, непрекъснато изпитвах необходимостта да бъда център на вниманието, да съм забавна и винаги да кажа нещо умно, нещо по-така. Това ми бе навик, с който ще трябва да скъсам, когато стана пазител, защото нашата професия изискваше преди всичко да пазим мълчание. Но с Дмитрий никога нямах желание да бъда нещо повече от това, което съм. Нямаше нужда да се напрягам, за да го забавлявам или да измислям някакви шеги. Не бе необходимо дори да флиртувам с него. Напълно достатъчно беше само да сме заедно, да се чувстваме удобно един до друг — ако оставим настрани тлеещото помежду ни сексуално напрежение, — така че не изпитвахме никакво стеснение. Въздъхнах и отпих от чашата си.
— Какво се случи там? — попита той накрая, като ме погледна в очите. — Не вярвам да си блокирала заради прекомерното напрежение.
Гласът му прозвуча изпълнен с любопитство, но без обвинителна нотка. Осъзнах, че сега не ме възприема като ученик и новак в професията. Признаваше ме за равна нему. Просто искаше да узнае какво бе станало с мен. Не ми четеше лекция по дисциплинираност и спазване на правилата.
Ала тъкмо това се оказа най-лошото, защото бях принудена да го лъжа в очите.
— Разбира се, че точно това се случи — отвърнах, като сведох поглед към чашата си. — Освен ако не вярваш, че нарочно съм оставила Стан „да атакува“ Кристиан.
— Не — отрече той. — Не го вярвам. И никога няма да го повярвам. Зная, че беше нещастна заради разпределението, но никога не съм се съмнявал, че ще направиш каквото е необходимо. Зная, че няма да позволиш личните чувства да те отклонят от изпълнението на задълженията ти.
Отново вдигнах глава и го погледнах право в очите, толкова преливащи от вяра и абсолютно доверие в мен.
— Не съм позволила. Бях бясна… И донякъде още съм. Но щом съм приела да върша някоя работа, аз я върша докрай. А след като прекарах малко време с Кристиан… е, мога да кажа, че всъщност не го мразя. Наистина мисля, че той се държи добре с Лиса и се грижи за нея, така че нямам основание да се дразня от него. Двамата понякога се спречкваме, това е всичко… но пък заедно наистина се справихме добре срещу стригоите. Припомних си го днес, докато бяхме заедно, и целият ми гняв и недоволство срещу разпределението ми се сториха глупави. Така че реших да дам най-доброто от себе си и да си върша съвестно работата.
Нямах намерение да говоря толкова много, но се почувствах по-добре, като излях натрупалото се в мен. Достатъчен ми бе само един поглед към лицето на Дмитрий, за да му кажа всичко. Е, почти всичко.
— Какво се случи тогава? — попита ме той. — Със Стан?
Отклоних очи и отново се заиграх с чашата. Мразех да крия нещо от него, но точно затова не можех да му кажа. В света на хората, вампирите и дампирите бяха създания от митовете и легендите, герои от страшните приказки, предназначени да плашат непослушните деца. Хората не знаеха, че ние реално съществуваме и крачим по земята. Но само защото ние сме реални, това още не означаваше, че такива са и всички други приказни, свръхестествени създания. Ние го знаехме и си имахме наши собствени митове и приказки за разказване преди заспиване, в които не вярвахме, изобилстващи с върколаци, таласъми и призраци.
Призраците не играеха някаква осезаема роля в нашата култура, а по-скоро служеха само за шеги и забавни истории, подходящи за разказване край някой лагерен огън. Призраците неизменно се пробуждаха на Хелоуин и някои легенди за тях се преразказваха в течение на много години. Но в реалния живот? Нямаше призраци. Ако се завърнеш след смъртта, значи си стригои.