Или поне винаги така ме бяха учили. Честно казано, не знаех какво да мисля, когато това се случи. На мен Мейсън действително ми изглеждаше като призрак, но, господи, това можеше още да означава, че май наистина съм започнала да откачам. Досега винаги се бях опасявала, че Лиса може да изгуби разсъдъка си. Кой можеше да предположи, че това ще сполети не нея, а мен?
Дмитрий още ме наблюдаваше и чакаше моя отговор.
— Не зная какво се случи там. Намеренията ми бяха добри… аз само… просто се обърках.
— Роуз, ти си ужасна лъжкиня. Изчервих се.
— Не, не съм. През живота си съм лъгала много пъти, при това доста успешно. И винаги са ми вярвали.
Той леко се подсмихна.
— Сигурен съм. Но на мен такива не ми минават. Първо, не ме гледаш в очите. Колкото до другото… не зная. Мога само да гадая.
По дяволите. Можел само да гадае. Просто ме познаваше прекалено добре. Изправих се и тръгнах към вратата, като се постарах да остана с гръб към него. Обикновено всяка прекарана с него минута ми беше скъпоценна, но днес не можех повече да остана. Мразех да лъжа, обаче не исках и да му кажа истината. Така че трябваше да си тръгна.
— Виж какво, оценявам, че си толкова разтревожен за мен… но наистина всичко е наред. Просто се смутих и обърках. Бях толкова притеснена за практиката и съжалявам, че посрамих страхотното обучение, което получих от теб, но ще се стегна. Следващият път ще сритам задника на Стан.
Не го чух да става от стола си, но внезапно Дмитрий се озова точно зад мен. Отпусна ръка върху рамото ми. Застинах точно пред вратата, водеща навън. Никъде другаде не ме докосна. Нито се опита да ме притегли към себе си. Но, о, тази негова ръка, притискаща рамото ми, събираше в себе си цялата сила на света.
— Роуз — промълви той и аз знаех, че вече не се усмихваше. — Не зная защо лъжеш, но зная, че не би го направила без основателна причина. Ако нещо не е наред — нещо, което да се страхуваш да споделиш с другите…
Бързо се завъртях, като някак си успях да се обърна така, че ръката му, без той да я помръдне, се озова върху другото ми рамо.
— Не се страхувам! — извиках. — Имам си причини, но повярвай ми, това, което се случи със Стан е нищо. Наистина. Всичко това е някаква глупост, която се раздуха твърде много.
— Не ме съжалявай. Не се чувствай задължен да предприемеш нещо. Това, което се случи, беше гадно, но ще го преживея, ще преглътна лошата оценка, която си заслужих. За всичко ще се погрижа. Ще се погрижа и за себе си. — Трябваше да събера всичките си сили, за да не се разтреперя. Как можа точно днес да ми се случат толкова странни и неконтролируеми неща?
Дмитрий не каза нищо. Само сведе очи към мен. Никога не бях виждала това изражение. И не можах да го разтълкувам. Ядосан ли ми беше? Или просто не одобряваше поведението ми? Не можах да отгатна. Пръстите му се стегнаха леко около рамото ми, но сетне се отпуснаха.
— Не бива да се опитваш да се справиш сама с това — рече накрая. Прозвуча почти тъжно, в което нямаше смисъл. Той бе този, който толкова отдавна ме бе научил, че трябва да бъда силна. В този миг ме обзе непреодолимо желание да се хвърля в прегръдката му, но знаех, че не бива.
Но не можах да сдържа усмивката си.
— Казваш това… но ми отговори честно. Ти ще потърсиш ли помощ от другите, ако имаш проблеми?
— Не е същото…
— Отговори на въпроса ми, другарю.
— Не ме наричай така.
— А пък ти не избягвай въпроса ми.
— Не — изрече твърдо. — Ще се опитам да се справя сам с проблемите си.
Измъкнах рамото си изпод ръката му.
— Ето, виждаш ли?
— Но в живота си ти имаш много хора, на които можеш да се довериш. Хора, които са загрижени за теб. Това променя нещата.
Изгледах го изненадано.
— А няма ли хора, които да са загрижени за теб?
Той се намръщи, очевидно обмисляше отговора си.
— Е, да, в моя живот винаги е имало добри хора… и сега има хора, загрижени за мен. Но това не означава, че мога докрай да им се доверя или да споделя всичко с тях.
Толкова бях погълната от странността в нашите отношения, че рядко ми се случваше да мисля за Дмитрий като за някой, който има свой живот, напълно независим от моя. Той бе уважаван от всички в кампуса. Както учителите ни, така и съучениците ми го определяха като един от най-смъртоносно опасните пазители тук. Където и да отивахме извън територията на Академията, външните хора също проявяваха уважение към него. Но не го бях виждала да води активен социален живот. Изглежда нямаше близки приятели сред другите пазители, а само колеги, които харесваше. Най-силно приятелски настроен го видях с лелята на Кристиан — Таша Озера. Те се познаваха отдавна, но дори това не беше достатъчно за Дмитрий, за да я потърси отново, след като визитата й приключи.