Той се опита да смени темата, без това да проличи съвсем ясно:
— Можеш да отричаш колкото искаш, но зная, че си замръзнала от студ. Да влезем вътре. Ще те преведа през задния вход.
Останах леко изненадана. Дмитрий рядко избягваше неудобните теми. Всъщност се отличаваше с умението си да ме въвлича в разговори по въпроси, които въобще не желаех да се занимавам. Но да обсъжда нещастната ни, обречена на провал връзка? Явно днес не му се говореше за това. Да. Нещата определено са се променили.
— Мисля, че ти си този, на когото му е студено — подразних го, докато заобикаляхме спалното помещение на новаците, които се обучаваха за пазители. — Не трябва ли да си безкрайно як и издръжлив, след като си от Сибир?
— Не мисля, че Сибир е точно това, което си представяш.
— Представям си го като арктическа пустош — изрекох замислено.
— Тогава определено не е това, което си представяш.
— Липсва ли ти? — попитах, като се извърнах назад, докато той крачеше зад мен. Никога досега не се бях замисляла за това. Според мен всеки искаше да живее в Съединените щати. Или поне не би искал да живее в Сибир.
— През цялото време — отвърна той с лека тъга в гласа. — Понякога ми се иска…
— Беликов! — Викът долетя с вятъра зад нас. Дмитрий промърмори нещо, сетне ме бутна по-нататък зад ъгъла, до който бяхме стигнали. — Стой тук, за да не те види някой.
Приклекнах зад храстите от бодлива зеленика, заобикалящи сградата. По тях нямаше плодове, ала гъстите гроздове от щръкнали листа с остри върхове одраскаха кожата ми. Но като се имаше предвид смразяващия студ и вероятната опасност да ме заловят, че се разхождам толкова късно без разрешение, няколко драскотини бяха най-малката ми грижа в момента.
— Ти днес не си на смяна — чух след малко Дмитрий да казва на някого.
— Не, но трябва да говоря с теб. — Познавах този глас. Принадлежеше на Албърта, началника на пазителите в Академията. — Ще ти отнема само минута. Трябва да разместим някои смени, докато отсъстваш заради процеса.
— И аз си мислих за това — каза той. В гласа му се долавяше странна нотка на неудобство. — Това ще натовари всички останали — моментът никак не е подходящ.
— Да, разбира се, но кралицата се съобразява само със своята програма. — Гласът на Албърта прозвуча притеснено и аз се опитах да отгатна какво става. — Селесте ще поеме твоите дежурства, като тя и Емил ще си поделят тренировъчните ти часове.
Тренировъчни часове? Дмитрий нямаше да води тренировки през следващата седмица, защото… Аха, това било, досетих се аз. Всичко се пренарежда заради нашата практика. От утре в продължение на шест седмици щяхме да сме на преддипломен стаж — практически занятия за нас, новаците. Нямаше да имаме учебни часове, а вместо това щяхме да охраняваме определените ни морои денем и нощем, докато професионалните пазители ни подлагат на изпитания. „Тренировъчни часове“ навярно беше времето, когато Дмитрий ще участва в тези практически занятия. Но какъв беше този процес, за който бе споменала Албърта? Дали имаха предвид зрелостните изпити в края на последната ни учебна година1?
— Те заявиха, че нямат нищо против извънредните часове — продължи Албърта, — но аз се чудех дали не може да ги облекчим и да поемеш някои от смените им, преди да заминеш?
— Разбира се — отвърна той лаконично и все още сковано.
— Благодаря. Мисля, че това ще помогне — въздъхна Албърта. — Иска ми се да знаех колко ще продължи този процес. Не ми се ще да отсъствам прекалено дълго. Всички смятахме, че присъдата на Дашков е сигурна, но аз чух, че кралицата се колебаела да изпрати в затвора толкова знатна кралска особа.
Вцепених се. Но студът, който ме скова, нямаше нищо общо със зимния ден. Дашков?
— Сигурен съм, че ще постъпят правилно — каза Дмитрий. Чак сега осъзнах защо не му се говореше много. Защото не беше предназначено за моите уши.
— И аз се надявам — отвърна Албърта. — Дано всичко да приключи за няколко дни, както обявиха приближените на кралицата. Виж какво, тук е много студено. Имаш ли нещо против да дойдеш с мен в кабинета, за да прегледаме разписанието на смените?