— Не съм аз този, който взима решенията — припомни ми Дмитрий.
— Но имаш влияние. Можеш да се застъпиш за нас, особено ако… — Гневът ми се поразсея, за да отстъпи пред внезапно появил се страх — силен и вцепеняващ. Едва успях да изговоря следващите думи: — Особено ако има шанс той да се отърве ненаказан. Това ли ще се случи? Действително ли съществува вероятност кралицата да го освободи?
— Не зная. Случвало се е никой да не може да предугади следващите ходове на кралицата, а и на някои от най-високопоставените придворни. — Изведнъж ми се стори уморен. Бръкна в джоба си и извади връзка ключове. — Виж какво, зная, че си разстроена, но сега не можем да говорим за това. Трябва да се срещна с Албърта, а ти трябва да се прибереш вътре. Този квадратен ключ ще ти помогне да влезеш през по-отдалечената от страничните врати. Знаеш къде е.
— Да. Благодаря.
Вкиснах се. Мразех да се държа по този начин — особено след като той ми спестяваше неприятности, ако ме хванат. Но просто нищо не можех да направя. Виктор Дашков беше престъпник — дори отявлен злодей. Алчен за власт, лаком за богатства. И никак не го беше грижа кого ще смаже по пътя към задоволяване на амбициите си. Ако отново го пуснат… е, излишно бе да се гадае какво може да сполети Лиса или някой друг морой. Вбесявах се, като си помислех, че бих могла да помогна да го натикат завинаги зад решетките, а никой не ми позволяваше да го сторя.
Бях се отдалечила на няколко крачки, когато Дмитрий извика след мен:
— Роуз?
Обърнах се.
— Съжалявам — рече той. Замълча за миг и съжалението изчезна от погледа му. Сега ме гледаше бдително. — По-добре утре да ми върнеш ключовете.
Извърнах се и продължих напред. Навярно не беше честно, но някаква детинска част в мен вярваше, че Дмитрий може да направи всичко. Ако той наистина искаше да заведе Лиса и мен на процеса, бях сигурна, че щеше да го уреди.
Приближих се до страничната врата. С периферното си зрение улових нечие движение. Още повече се вкиснах. Страхотно, няма що. Дмитрий ми бе дал ключовете си, за да се вмъкна вътре незабелязано, а ето че някой щеше да ме спипа. Все такъв ми е късметът. Вече очаквах да чуя строгия глас на някой от учителите да ме пита какво търся тук по никое време, затова се обърнах и си приготвих оправданието.
Но не беше учител.
— Не — отроних тихо. Сигурно ми се привижда. — Не може да бъде.
В първия миг се питах дали наистина съм будна. Може би всъщност все още лежах в леглото, спях и сънувах.
Защото със сигурност, с абсолютна сигурност това бе единственото възможно обяснение за това, което виждах пред себе си насред моравата в двора на Академията, притаено в сянката на вековния чворест дъб.
Беше Мейсън.
Глава 2
Или поне приличаше на Мейсън. Той — или каквото там беше — едва се виждаше. Очертанията му бяха неясни и трябваше силно да напрегна зрението си, за да го уловя на фокус. Формата му беше нереална — почти прозрачна — и ту се появяваше, ту чезнеше от полезрението ми.
Но да, поне доколкото успявах да видя, той определено приличаше на Мейсън. Вярно, чертите му бяха размити, а кожата — по-бледа, отколкото я помнех. Червеникавата му коса сега ми се струваше избледняла, воднисто оранжева. Едва различавах луничките му. Беше облечен точно така, както го бях видяла за последен път: с джинсите и жълтеникавото яке от овча кожа. Отдолу се подаваше краят на зеления му пуловер. Но и тези цветове бяха изсветлели. Приличаше на фотография, оставена да избледнее на слънце. Около лицето му сякаш се мержелееше едва доловимо сияние.
Ала това, което най-силно ме порази — като оставим настрани фактът, че се предполагаше да е мъртъв, — бе изражението на лицето му. Беше тъжно… толкова отчайващо тъжно. Когато вперих поглед в очите му, сърцето ми се сви. Като порой ме връхлетяха всички спомени за онова, което се случи само преди няколко седмици. Пред очите ми отново се заредиха ужасните сцени: как Мейсън рухна, изписаната по лицата на стригоите жестокост… В гърлото ми заседна буца. Вцепених се, не можех да помръдна.
Той също ме гледаше, само че изражението му не се промени. Остана си тъжно. Мрачно. Сериозно. Отвори уста, сякаш понечи да заговори, но после я затвори. Между нас надвиснаха тягостни мигове, след което той повдигна ръка и я протегна към мен. Нещо в този жест ме сепна и извади от вцепенението. Не, това не можеше да е истина. Не виждах това. Мейсън беше мъртъв. Видях го как умря. Държах тялото му в ръцете си.