— Здравей, Роуз.
Еди Кастъл ме настигна, докато влизах в гимнастическия салон, където щяха да ни разпределят за практиката. Сърцето ми замря за миг, като погледнах към Еди. Сякаш отново се озовах на моравата с Мейсън и се взирах в изпитото му, тъжно лице.
Еди — заедно с приятеля на Лиса, Кристиан, и Мия, едно момиче от мороите — беше в нашата група, когато ни заловиха стригоите. Разбира се, Еди не умря, но беше на косъм от смъртта. Стригоите, които ни плениха, го използваха като източник за захранване и през цялото време на пленничеството ни пиеха кръвта му, за да дразнят мороите и да плашат нас, дампирите. И се получи. Лично аз бях ужасена. Бедният Еди през повечето време беше в безсъзнание заради загубата на кръв и ендорфините от вампирските ухапвания. Той беше най-добрият приятел на Мейсън и почти също толкова забавен и безгрижен.
Но след онзи случай Еди се промени, също както и аз. Все още се усмихваше и разсмиваше лесно, но в същото време у него се долавяше някаква мрачност, а очите му бяха сериозни и винаги нащрек, сякаш очакваше да се случи нещо лошо. Това, разбира се, беше напълно разбираемо. Прекалено много лоши неща бе преживял. Също както и за смъртта на Мейсън, аз се чувствах отговорна и за тази промяна в Еди, особено заради страданията, причинени му от стригоите. Може би не беше честно към самата мен, но не можех да го превъзмогна. Затова сега се чувствах задължена към него — да го пазя или някак си да направя нещата по-леки за него.
Което донякъде беше забавно, защото в същото време имах чувството, че Еди се опитваше да пази мен. Не че ме дебнеше или нещо подобно, но ми правеше впечатление, че постоянно ме държи под око. Предполагах, че след трагедията, която преживяхме, той се чувстваше задължен заради паметта на Мейсън да бди над неговата приятелка. Никога не си направих труда да обясня на Еди, че не съм приятелка на Мейсън или поне не в истинския смисъл на думата, както и никога не го скастрих заради ролята му на загрижения по-голям брат. Когато го чувах да предупреждава другите момчета да стоят настрана от мен, защото още не съм била готова да излизам на срещи, не му противоречах. Действително не бях готова да излизам на срещи.
Еди ми се усмихна с малко крива усмивка, която придаде нещо момчешко на издълженото му лице.
— Развълнувана ли си?
— По дяволите, да — отвърнах. Съучениците ни вече се бяха подредили край едната стена на гимнастическия салон и ние едва намерихме свободно място в средата. — Ще бъде нещо като ваканция. Аз и Лиса, заедно за шест седмици. — Колкото и смущаваща да беше понякога нашата връзка, тя ме правеше идеален пазител. Винаги знаех къде се намира Лиса и какво се случва с нея. А след като се дипломираме, щях да бъда официално прикрепена към нея.
Лицето му доби замислено изражение.
— Да, мисля, че ти няма за какво да се безпокоиш. Знаеш какво ще бъде разпределението ти още преди дипломирането. Повечето от нас нямат твоя късмет.
— Да не би да ти се иска някоя кралска особа? — подразних го аз.
— Е, да, но сега това няма значение. Така или иначе, накрая повечето пазители ги прикрепват все към кралски особи.
Това бе истина. Дампирите — полувампирите като мен — все не достигаха и кралските особи обикновено бяха първите, които получаваха пазители от новите поколения дампири. В миналото повече морои, както от кралски, така и от по-скромен произход, са получавали пазители и новите попълнения като нас яростно са се съревновавали, за да се доберат до някоя по-важна личност. Но сега беше почти сигурно, че всеки пазител ще работи като охрана на някоя кралска фамилия. Ние, пазителите, все не достигахме и за не толкова влиятелните фамилии оставаше незавидната участ да се справят със собствени сили.
— Все пак — заговорих, — според мен има значение към коя точно кралска особа ще те прикрепят, нали? Искам да кажа, че някои от тях са пълни сноби, но се срещат и умни. Ако си хванеш някой наистина богат и могъщ, ще можеш да живееш в кралския двор или да пътуваш до екзотични места. — Последното най-много ме блазнеше, защото често си бях фантазирала как двете с Лиса обикаляме света.
— Да — съгласи се Еди, преди да кимне на няколко момчета от предната редица. — Няма да повярваш как онези там тримата се подмазват на някои морои от родовете Ивашков и Шелски. Това, разбира се, няма да повлияе на тяхното разпределение за практиката, но те май вече отсега опитват да уредят къде да попаднат след дипломирането си.