Река разделя Котънблум на две: богати и бедни. От двете страни има хора с ограничено мислене и закостенели разбирания. Оказва се, че изискаността е фалшива, а брегът е по-уютен и от най-скъпата къща.
Кейд Форнет от шестнайсетгодишен се грижи за брат си и сестра си след внезапната смърт на родителите им. Понякога му се налага да нарушава правилата, което му докарва неприятности с полицията. При първа възможност решава да избяга от миналото си и да докаже на себе си, че може да постигне повече в живота.
Монро Кърби е израснала в охолство и живее в огромна луксозна къща, но само тя знае колко е студено вътре. Една нощ тя е принудена да избяга от дома си и да търси скривалище навън. Намира го край реката – при Кейд.
Години по-късно съдбата събира Монро и Кейд в родния им град. Дали Монро все още има нужда от убежище? Кейд постигнал ли е всичко, за което е мечтал? Миналото ги е сближило веднъж, но достатъчно ли е да ги задържи заедно?
Тази творба е художествена измислица. Всички герои, институции и събития, описани в романа, са плод на въображението на автора или са използвани с художествена цел.
Моето пътешествие като писател премина по доста обиколен маршрут. Необичайно ранната ми любов към четенето беше вдъхновена от родителите ми, които бяха заклети читатели. Спомням си как ходех с майка ми, която беше (и все още е) активен посетител на местната библиотека. Трупахме у дома купища каталози и книги, сред които можех да се изгубя и в които открих Виктория Холт, Мери Стюарт и Филиз А. Уитни и още много други автори, запалили у мен любовта към романтиката. Слава богу, майка ми и баща ми никога не цензурираха четивата ми.
Минах през инженерството и след като родих две деца, в мен се пробуди едно неустоимо желание. Без да споделя с никого, започнах да пиша книга. И тогава неустоимото желание се превърна в мания. Завършвах една книга и веднага започвах друга, след това и следващата. Никога не съм мислила, че някой, освен майка ми, ще пожелае да ги прочете, и още по-малко, че някой ще поиска да ги издаде! Радвам се, че не се оказах права.
Сега съм благодарна на всички онези романтични училищни книги и на родителите ми, които не ми попречиха да ги прочета!
Посвещавам тази книга на родителите си, които цял живот ме подкрепяха във възходите и паденията ми, както и в периодите между тях.
Котънблум, Мисисипи
Преди петнайсет години
Някакъв тропот събуди Монро Кърби. Тя отвори очи и видя сянката, надвесена над нея.
— Мамо?
Силуетът не отговори.
Монро се повдигна на възглавницата и разтърка очи. Сънливото й объркване премина в ужас, когато чу звука от смъкване на цип.
Сам беше в стаята й. Можеше да различи широките му рамене под черната тениска, с която бе облечен, когато се върнаха с майка й от поредната пиянска вечер в града.
Панталонът му беше разкопчан, бельото беше на нивото на очите й, повдигнато от нещо, за което тя имаше само смътна представа.
— Монро, момичето ми, дойдох да те завия – провлече сладникаво Сам Ландри с глас, неприкриващ намеренията му.
Тя придърпа завивката по-високо.
— Н-не, благодаря, добре съм.
— О, я стига! Ще бъда мил. – Изтръгна със замах розовия раиран чаршаф от ръцете й и го захвърли към таблата на леглото. Тя присви крака, сякаш можеше да се смали и да го умилостиви.
— Не искам да играя с теб. – Отмести поглед от него към отворената врата. Прекалено далече. Щеше ли да успее да се отскубне и да се скрие в банята? Това беше единствената стая с ключалка, макар и не много надеждна.
— Недей да лъжеш. Забелязах как ме гледаш. – Погали бузата й с една ръка, а другата пъхна в бельото си.
Главата й сякаш се отдели от тялото, превърнало се в кълбо от нерви.
Навън. Можеше ли да избяга навън? Или да го избута от стаята?
— Стори ми се, че чух мама.
Той се обърна и се ослуша, олюлявайки се на краката си.
— Не чувам нищо.
— Би ли проверил? А после...
— Знаех си, че го искаш.
Не можеше да види усмивката му, но я усещаше.
Веднага щом мъжът излезе от стаята й и изчезна в чупката на коридора, тя скочи на крака. С колко време разполагаше? Затвори предпазливо вратата и се насили да избута бюрото пред нея. Ръката й се хлъзна и острият ръб се заби в рамото й. Успя да потисне надигналия се в гърлото й вик. Допря чело до гладкия плот и започна да разтрива мястото, сякаш набодено с хиляди игли, докато болката поутихна. Сълзите, които се опитваше да потисне, се дължаха повече на безсилие и страх, отколкото на удара.