Монро я улови за ръката, преди да успее да отключи входната врата.
— Идеята ти е ужасна.
— Ти дори не знаеш какво съм намислила.
— Знам само, че си пийнала и си въоръжена с два флакона спрей. От тази комбинация няма да излезе нищо добро.
Приятелката й направи знак да замълчи и отвори вратата. Докато си говореха, навън се беше стъмнило. Монро се поколеба за момент, преди да изтича да я настигне. Ако не друго, можеше поне да й попречи да направи нещо опасно.
Промъкнаха се до пешеходния мост, водещ към луизианската част от града. Мястото беше популярно с графитите си.
— Как смяташ да стигнеш страничния парапет?
— Изобщо няма да цапаме моста – сряза я Регън.
Уличното осветление се отразяваше върху прясно боядисаната жълта стена. Тя свали капачката на единия флакон и го разклати.
Монро отново я улови за ръката.
— Ти сериозно ли?
Единственият отговор беше огромна буква „Д“ върху стената, от която подобно на кръв веднага се стекоха червени струи. Тя се огледа в очакване някой да изскочи всеки момент, да ги посочи с пръст и да изкрещи: „Аха!“. Въпреки че не беше опасно, онова, което правеше Регън, определено беше глупаво и съвсем не подхождаше на кмет.
Реши да опита отново:
— Утре сутринта ще съжаляваш.
Но приятелката й продължи да пише посланието си. Захвърли празния флакон и взе другия, който висеше безполезен в ръката на Монро. Когато най-после приключи, двете отстъпиха назад, за да огледат стената в цялата й прелест. Написаният с огромни букви надпис гласеше: „Доматите управляват, Раците се лигавят. Ден на труда“.
— Трябва да призная, че червено и жълто е невероятна комбинация – отбеляза Монро.
Вой на сирена раздра влажния въздух. Адреналинът нахлу в тялото й и тя се втурна да бяга обратно през пешеходния мост. За нещастие, Регън не можеше да поддържа същото темпо заради високите сандали и тясната си пола. Фаровете я осветиха по средата на общинския затревен терен от страната на Мисисипи. Все още скрита в тъмнината, Монро можеше да свие зад ъгъла и да се скрие в ателието, но не искаше да остави приятелката си сама.
Нямаше друг избор, освен да се върне на мястото, където Регън, скръстила ръце пред гърдите и извила предизвикателно хълбок, разговаряше с шерифа на Котънблум Периш.
— Не бях аз, Уейн – говореше тя със сладък като парче орехов пай глас.
— Тогава защо лицето ти е изцапано с червен спрей? – Четиридесетгодишният офицер ветеран посочи с писалката, с която си водеше бележки на електронния таблет.
Регън се издаде, като добави още няколко черти с изцапаните си пръсти. Уейн се обърна към другата млада жена с пухтене:
— И ти ли участваш в това, Монро? Вие, дами, да не сте пийнали?
Заплахата от акт или дори нещо по-лошо я накара да прехапе устни и да се размърда неспокойно:
— Предполагам, няма да ни пуснете, за да се погрижим стената да бъде пребоядисана колкото може по-скоро?
— Да се пребоядиса? – Регън обви ръка около раменете на полицая и го обърна към стената: – Мисля, че изглежда страхотно. Ти какво ще кажеш, Уейн?
— Произведение на изкуството – отвърна той, леко развеселен, без да престава да си води бележки. – Виж, трябва да се обадя на градски съветник Форнет и да го попитам как иска да се оправим с тази ситуация. Както знаеш, това е общинска собственост. – Уейн се настани зад волана на патрулната кола.
Регън изстена.
— Ако зависи от Сойер, веднага ще ни тикне в щатския затвор, задето обезобразихме идеалната му малка стена.
Монро погледна написаното от приятелката й послание. Ако не се опасяваше, че се е забъркала в неприятности, щеше да се разсмее. Но при това положение стомахът й сякаш участваше в шоуто „Ривърденс“*.
[*Театрализирано танцово шоу, състоящо се основно от традиционна ирландска музика и танци, с участието на Жак Бътлър и Майкъл Флетли. – Б. пр.]
Уейн се върна при тях и намести колана с кобура, който висеше около тесния му ханш.
— Е, дами, ще се наложи да дойдете с мен. – Полицейското управление на Котънблум, Луизиана, отговаряше за целия окръг, докато територията на Мисисипи си имаше собствен участък.
Отвори задната част на патрулната кола и ги покани с жест да се качат, докато четеше правата им. Моментът изглеждаше като нелепа сцена от епизод на сериала „Ченгета“.
— Сойер не нареди ли да ни сложиш белезници? – протегна напред китките си Регън.
Полицаят не отговори. Историята между двамата, заемащи изборни длъжности, беше нещо, което хората обичаха да разнищват и коментират на чаша кафе или коктейл. Регън седна на седалката, сгуши се в единия й край и се загледа през прозореца.