— Свършил си чудесна работа с тях, Кейд. Битките и саможертвата са си стрували.
Той беше като скала под пръстите й, напрегнат и силен. В миг се превърна от застинала статуя в мъж от плът и кръв, обърна се в прегръдката й и впи устни в нейните. Слава богу, че си бе измила зъбите. Това беше последната й практична мисъл.
Кейд отмести тигана от котлона и изключи печката. Незнайно как, краката й се озоваха около кръста му, докато ръцете му придържаха ханша й. Студеният плот на кухненската маса я накара да възкликне стреснато, без да прекъсва целувката.
Той се отдръпна внезапно.
— Искам да дойдеш в Сиатъл.
Бяха и нужни няколко минути, докато осмисли думите му.
— Никога не съм била там, но хората казват, че е красив град. Когато не вали. – Опита да се усмихне шеговито, но изражението му не се разведри. Усмивката й угасна и тя преглътна с усилие: – Трябва предварително да уведомя Бартоломю. Но дори няколко дни отпуск ще разбъркат целия ми график.
— Не говоря за кратко гостуване, Монро. Имам предвид за постоянно.
Тя го отблъсна, без да прецени последиците от обвитите си около него крака, притиснатия към слабините й втвърден член и ръцете, обгърнали тялото й. Озова се полуседнала върху масата, с колене, омекнали или от целувката, или от думите му.
— Чакай малко. Предлагаш ми да се преместя при теб в Сиатъл?
— Да. – Изрече думата предизвикателно, след което се облегна на стената и скръсти ръце пред гърдите си.
Предложението му отекна в сърцето й като звучна плесница.
— А къде ще живея? Какво ще правя?
— Ще живееш с мен, разбира се. Можеш да си починеш известно време, да се позабавляваш.
— Да се позабавлявам? Като твоя метреса?
Блед намек на усмивка мина през лицето му и угасна тъй бързо, че дори не беше сигурна дали я е видяла.
— Или да си намериш работа. Физиотерапевти сe търсят навсякъде. Каквото поискаш.
Никога не бе възнамерявала да напусне Котънблум. Тук беше нейният дом. За разлика от Кейд, приемаше странната, раздвоена природа на града и се беше примирила със спомените си – и с добрите, и с лошите. Но градът и животът не струваха нищо без хората, а тук имаше твърде много хора, които зависеха от нея.
Без Монро майка й можеше да се спусне още по-ниско по спиралата към дъното на бездната. Бартоломю разчиташе изцяло на уменията й и вече бяха разговаряли да откупи бизнеса му, след като се пенсионира. Кайла и останалите момичета разчитаха на нейната увереност и подкрепяща сила за бъдещето. Идеята да напусне Котънблум я накара да се чувства така, сякаш очакваха да се съгласи да ампутират един от крайниците й. Мисълта да загуби Кейд беше като решение да дари сърцето си.
— Можеш да останеш тук. Тали и Сойер ще се зарадват. – Това беше нейното предизвикателство.
— В Сиатъл разполагам с най-добре оборудваната работилница в целия щат. Гаражът на брат ми не ме устройва в дългосрочен план.
— Ами направи си по-голям. Имаш достатъчно средства.
— Основният ми бизнес е там. Партньорът ми също.
— Значи очакваш да опаковам целия си живот и да го преместя на друго място?
— Това ми се струва най-разумно.
— Така ли? Какво те държи в онзи град? Семейство? Не. Приятели? – Той се поколеба и Монро отговори вместо него: – Приемам това за „не“. Там никой не те обича, Кейд.
— Какво искаш да кажеш? – Под проницателния поглед на присвитите му очи тя потръпна, дланите й се изпотиха, ноктите се забиха в дървената повърхност на масата.
Очакването, разтеглящо секундите, опъваше нервите й докрай.
— Брат ти, сестра ти, чичо ти и... аз... Ние всички те обичаме.
Той се стрелна по-бързо, отколкото бе допускала, че е възможно, сложи ръце върху раменете й и пръстите му стиснаха стегнатите й мускули.
— Кажи го пак.
Знаеше какво иска от нея и сега, когато всичко зависеше от нея, думите й се сториха толкова естествени, сякаш зрееха у нея от много време:
— Обичам те, Кейд Форнет. Може би винаги съм те обичала.
— Аз вече не съм онова момче, което те спаси в нощта.
— Нито пък аз съм момичето, което се нуждае от закрила. И двамата се променихме, но ти ме разбираш по-добре от всеки друг. Това поне си е същото, нали?
Хватката му се разхлаби. Допря чело до нейното и изпусна дълга, бавна въздишка.
— Значи ще дойдеш в Сиатъл. – Беше по-скоро заключение, отколкото въпрос.
— Не съм казала такова нещо – прошепна тя.
Кейд се отдръпна назад, улови с длани лицето й и я принуди да го погледне.
— Но ти ме обичаш.
Задоволството и облекчението в гласа му не биха могли да заменят потвърждението, че споделя чувствата й.
— Да, но обичам и майка си, а тя има нужда от мен. Държа на момичетата от програмата. Те очакват от мен да заставам винаги зад тях. Не се съмнявам, че ме желаеш, но сигурен ли си, че съм ти необходима? Обичаш ли ме?