Устните му се отвориха, сякаш не му достигаше въздух. Силно почукване на вратата ги стресна и ги накара да се отдръпнат един от друг. Независимо какво щеше да й отговори, моментът беше отлетял. Почукването се повтори отново.
— Очевидно няма да се откаже скоро – отбеляза той. Гласът му стана далечен, като на човек, получил необходима отсрочка.
Чувствайки коленете си като инжектирани с „Новокаин“*, тя тръгна несигурно по коридора. Погледна през шпионката и видя разкривения образ на Регън. Изви очи, отключи и отвори вратата.
[*Местен аналгетик с широк спектър на терапевтично действие. – Б. пр.]
Приятелката й вдигна огромните кръгли слънчеви очила на главата си и сe вмъкна в антрето. Лицето й беше бледо, с тъмни кръгове под очите.
― По-добре да отидем да пребоядисаме проклетата стена, преди оня пилешки мозък Сойер Форнет да е поискал да ни арестуват. Честна дума... – Бъбренето й спря внезапно, сякаш някой беше натиснал бутона за спиране на звука.
Кейд се появи откъм банята. Беше обул обувките и втъкваше тениската в колана на дънките си.
— Регън.
— Здрасти, Кейд. – Гъста червенина заля страните й. – Съжалявам. Аз съм отговорна за стената и смятам веднага да се погрижа за нея. А вие, приятели, продължавайте каквото правехте. Или не правехте. – Запъти се обратно към изхода. – Какъвто и да е случаят.
— Не. Аз също си тръгвам. – Той мина покрай нея, отвори вратата и прекрачи прага. – Поне ще помислиш ли върху предложението ми?
Монро кимна.
— Разбира се.
Кейд пъхна ръце в джобовете и слезе бавно по стълбите на верандата. Преди да изчезне в гаража, той се обърна. Между тях премина нещо мощно, но то оставяше усещането по-скоро за край, отколкото за начало. Сълзи напълниха очите й, когато затвори вратата и притисна чело към мястото, където само преди няколко часа бяха споделили нещо много интимно. Веднага щом боботенето на стария пикап заглъхна, тя се обърна рязко.
— О, миличка, какво се е случило? – Загриженият, пълен с обич глас на Регън помогна на няколко сълзи да сe търкулнат по бузите й. Избърса ги, подсмръкна, поклати глава и се стегна, използвайки цялата си воля.
— Кейд ми предложи да се преместя в Сиатъл.
— Уау! За това ли трябваше да си помислиш?
— Естествено.
— Мисля, че и двамата много бързате. Можеш ли да го убедиш да остане в Котънблум още малко, колкото да се увериш, че...
— Обичам го. Не мога да си представя, че някога ще изпитам същото към друг мъж. И съвсем не се случи бързо. Започна отдавна.
— Какви ги говориш? Та той се върна преди по-малко от месец.
Монро притисна длани към страните си; усмивката напираше да изгрее на лицето й въпреки всичко.
— Искаш ли кафе? Защото искам да ти призная нещо.
Регън отпиваше замислено, докато тя разказваше историята си. След като свърши, въздъхна облекчено, отърсила се от още едно бреме от миналото.
Регън остави чашата върху кухненската маса.
— Толкова много неща не си ми казвала. Майка ти, Сам, Кейд.
— Не съм споделяла с никого, освен с него. Ти си най-добрата приятелка, която съм имала, но тогава бях малка, уплашена и много се срамувах. Не исках ти, родителите ти или някой от училище да разбере какво става в живота ми.
— Толкова съжалявам, че не съм била до теб тогава. Чувствам се ужасно. – В очите на Регън също се появиха сълзи.
— Моля те, не ти разказах всичко, за да ме съжаляваш или да изпитваш чувство за вина. Като погледна назад, си давам сметка, че не бих могла да разкажа на никого за Кейд.
Аз щях да те разбера.
— Ако някой изобщо би могъл да ме разбере, това си ти, но нямаше как да спомена за него, без да ти разкрия всичко. Тогава не бях готова, но сега, след като той се върна, усещам, че най-после мога да говоря за него. Разбираш ли какво имам предвид?
Гняв пресуши сълзите на Регън. Тя удари с юмрук по масата и кафето в двете чаши се разплиска:
— Ще изхвърля задника на Сам Ландри от Градския съвет, а после лично ще го ритам по Ривър Стрийт.
— А може би смяташ и да го убиеш с камъни?
— Не е смешно, Монро. Та той почти... би могъл... дори не мога да понеса подобна мисъл. Тя затвори очи и изпусна дълга въздишка. Когато отново ги отвори, гневът се беше оттеглил от лицето й. – Значи затова имаш черен колан и работиш с онези момичета, така ли? За да не им се случи същото.
— Повечето от тях си нямат своя Кейд Форнет, който да ги защити. Тогава съдбата ми се усмихна, независимо дали го осъзнавах или не.
— Тали наистина ли не знае?