— Вече я попитах и, меко казано, не се оказа толкова склонна към промяна, колкото се надявах. – Не можеше да си представи как променя из основи живота си само за да се вижда с него. А и тя не беше единствената причина за желанието му да се установи в родния град. Имаше и други, но се опасяваше, че ако ги изрече, ще заприлича на сантиментален глупак, какъвто никога не е бил. Все пак инстинктивно усещаше, че трябва да опита, независимо как ще бъдат приети думите му.
— Завръщането ми... не е само заради Монро. Ти и Тали ми липсвате много и искам отново да бъда част от живота ви.
— Ти и сега си част от него – навъсено отбеляза Сойер. – Аз така и няма да разбера докрай жертвите, които си правил за нас, братко. Като си представя какво щеше да стане, ако ни бяха пратили в сиропиталище, ми идва да повърна, но тогава имах чувството, че ни изостави при първата удала ти се възможност.
Кейд преглътна автоматичното извинение. Беше време да се кажат още истини.
— Не съм ви изоставил. Шериф Томасън ме хвана да крада. Трябваше или да замина, или да отида в затвора.
— Защо не ни каза? – смаян попита Сойер.
— Защото се чувствах засрамен и разочарован от себе си. Все едно ви бях предал – мрачно отговори Кейд.
— Ние щяхме да разберем и да те подкрепим. – Брат му го потупа по ръката и стисна рамото му.
— По това време ти беше вече в колежа, а Тали преследваше личната си амбиция да стане треньор. Нито един от двамата нямаше нужда от мен. – Яснотата, породена от дистанцията на времето, изчисти мъглявината от очилата, през които беше гледал към миналото. След като се беше лишил от основната цел – да се грижи за брат си и сестра си, се беше озовал в безтегловност. Може би Монро щеше да се окаже права. Беше искал да го хванат, докато се опитваше да открадне онзи мотор.
— Не съм преставал да се нуждая от подкрепата ти само защото учех в колеж. Ти беше моят по-голям брат. Опитвах се да ти подражавам, да бъда поне наполовина мъжът, който беше ти.
Кейд изпусна бавна, дълга въздишка. Знаеше какво трябва да каже и в същото време се ужасяваше от това.
— Да гледам как заминаваш за колежа, да те видя в списъка на отличниците... Дяволски се гордеех с теб и в същото време малко ти завиждах. – Намръщи се при последната дума, но се насили да продължи: – Вече се чувствах стар и изхабен, а бях едва на двайсет и три. Исках да продължа образованието си, да ходя по купони, да се забавлявам, но... – Той повдигна рамене.
— Трябва да съм пълен глупак, след като не съм го разбрал – тихо отбеляза Сойер.
— Какво? Не. Глупакът съм аз.
— Нужно ли е винаги да се състезаваме, братле? – Сойер заби пръст в рамото му и му отправи ослепителна усмивка, която предизвика смях.
Вината, която Кейд бе таил в себе си толкова дълго, сякаш се просмука в червеникавата пръст под краката му. Издайнически сълзи опариха очите му и го накараха да премигне.
— Благодаря ти, че ме прие обратно. Имах нужда от теб и ти ми подаде ръка. За мен това означава много повече, отколкото можеш да си представиш.
— Приеми го като отговор на това, което си направил за семейството ни. Дължа ти всичко, което съм постигнал, и едва ли някога ще мога да ти се отплатя – отвърна Сойер. – Ако наистина си решил да преместиш бизнеса си тук, можеш да разчиташ на мен на сто процента, но не го прави, ако след шест месеца ще промениш мнението си. Трябва да си напълно сигурен.
Думите му отекнаха в съзнанието на Кейд. Монро заслужаваше мъж, който беше уверен в себе си. Ако сложеше край на живота си в Сиатъл, трябваше да пусне още по-дълбоки корени тук, в Котънблум. Да приеме, че винаги ще има хора, които ще го гледат отвисоко заради произхода му и нещата, които беше вършил, за да запази семейството си. За сноби като Таруотър до края на живота си щеше да остане луизианският блатен плъх, отпаднал от гимназията.
Сойер продължаваше да говори, без да си дава сметка за мрачните, объркани размисли на брат си:
— Впрочем какво мисли партньорът ти? Не мога да си представя, че ще се съгласи да се премести тук.
— Ричард със сигурност не е за провинцията. Без съмнение ще има отпор от негова страна. – Кейд прокара ръка през косата си, разрошвайки я на тила. – Не знам. Може би е прекалено сложно. Дори невъзможно.
— Също толкова невъзможно беше да останем заедно след смъртта на мама и татко. Щом успя тогава, значи ще се справиш и сега.
— Оценявам доверието ти – усмихна се сковано Кейд.