— Искаш ли да излезем тази вечер по реката?
Винаги готовата усмивка на Сойер изтри част от умората и напрежението, които безпокояха брат му, откакто се беше върнал.
— Звучи забавно.
Годините сякаш се стопиха и вместо познатата до болка необходимост да крие истината от брат си, за да го предпази, сега двамата разговаряха като равни. Работата с машини беше втора природа за Сойер. Една блуждаеща мисъл заседна в съзнанието му. Ако се установи в Котънблум, може би щеше да успее да го уговори да напусне завода и да превърнат компанията „Форнет дизайн“ в семеен бизнес.
Сойер отиде в къщата, за да донесе нещо за пиене, а в това време Кейд провери всички връзки на двигателя. Ръката му беше значително по-добре. Нервите продължаваха да му създават проблеми от време на време, но ловкостта и силата й се бяха върнали благодарение на Монро. Не можеше да я натоварва продължително или да разчита на нея за някои действия, изискващи по-голяма прецизност, но не му пречеше да върши основната си работа. Разработване, изграждане и тестване на нови технологии. Пъхна дясната си ръка между изпускателния колектор и твърдия маркуч, за да завие един болт.
Последният му проект беше почти готов за тестване, но с помощта на Сойер и собствените му прозрения възнамеряваше да го подобри и усъвършенства. Беше предназначен за лодка, но с незначителни промени можеше да се пригоди и за коли. Ако предположенията им се окажеха верни, ефективността щеше да се повиши значително при минимален разход на гориво, което от своя страна щеше да намали вредните емисии без загуба на мощност. А това беше мокрият сън на всички производители на автомобили.
Облегна се на високия стол и закачи големия гаечен ключ на китката си. Работата в гаража на Сойер му действаше ободряващо. Бе заобиколен от природата, с подгизнала от пот тениска и успокояващата мисъл, че хората, които обичаше, бяха само на крачка разстояние. Във всеки един момент можеше да слезе до реката. Източникът на всичко, което го беше мотивирало през изминалите години, въпреки че някога беше проклинал мътните й води.
Работното му пространство в Сиатъл, също като апартамента и ежедневието му, беше стерилно и скучно, но затова пък подредено и предсказуемо. Животът му в Котънблум не можеше да се сравни с тях, а завръщането му не беше променило нищо.
Монро караше бавно към къщата на Сойер, страхувайки се от неизбежния сблъсък. Пикапът на Кейд стоеше отпред, паркиран върху тревата, недалеч от огромната върба. Спря до него и прокара ръка по ръждивата каросерия. Той щеше да изостави старата кола, както щеше да изостави и самата нея да гради отново живота си без него.
Беше прегледала отново профила му в едно бизнес списание и едва разпозна човека, описан в него. Животът му в Сиатъл беше толкова различен от този в Котънблум, че дори мисълта да се премести там й се струваше чужда и отблъскваща.
Зави зад ъгъла и го откри наведен над огромен сандък, в който беше опакован двигателят, над който работеше. Лицето му беше строго, но и болезнено красиво. Този мъж се беше превърнал от закрилник в герой, а сега този герой бе неин любовник.
Повика го дрезгаво и прочисти гърлото си. Той вдигна поглед и се усмихна автоматично, от което стомахът й се сви неприятно. Направи още няколко крачки към него, чувствайки глезените и коленете си като желе.
Устните му се обтегнаха в права линия върху безизразното лице.
— Вече се досещам защо си тук.
Тя отвори уста, но думите не идваха, затиснати от страха.
— Не искаш да дойдеш с мен. – Беше констатация, а не въпрос.
— Не мога.
— Мислех, че ме обичаш – продължи обвинително и хвърли гаечния ключ в червена метална кутия, където се приземи с дрънчене.
— Така е. Наистина те обичам. А ти? – Очите му пламнаха. И понеже не отговори, тя продължи: – Ако имаш нужда от още време, мога да почакам, но моят живот е тук. Пълноценен живот, изпълнен с хора, които държат на мен.
— Аз... аз също те обичам, Монро. Повярвай ми. – Изреченото със заекване признание не прозвуча много убедително.
Искрите гняв й помогнаха да прикрие болезненото свиване в стомаха.
— Няма да дойда с теб в Сиатъл, за да ти дам възможност да изясниш отношението си към мен.
— Мислиш, че затова ти предложих да заминем заедно?
Тя погледна към реката, черпейки утеха от онова, което не можеше да види, но знаеше със сигурност, че е там, преди да се обърне отново към него:
— В известен смисъл да напусна Котънблум е някакъв вид свобода. Никой няма да ме моли да спирам крадци на домати, да чистя след поредната тежка нощ на майка ми или да спасявам уплашени тийнейджърки. Ще мога да правя каквото си поискам. А то е да бъда с теб.