Надежда озари лицето му и почти веднага угасна.
— Но въпреки всичко ще ми откажеш?
— Колкото и да те обичам, моето място с тук, в този луд град, сред цялата тази житейска бъркотия. Впрочем твоето също. Моля те, Кейд, остани в Котънблум.
— Аз искам да дойдеш с мен – настоя той с дрезгав от вълнение глас. Посегна към нея, но тя се отдръпна и ръката му увисна във въздуха. Ако я докоснеше, електрическата дъга на връзката им само щеше да подложи на съмнение решението й и да ускори собственото си унищожение.
— А ти ще обмислиш ли предложението ми да се установиш тук?
— Първите проби на двигателя вече са направени. Трябва да се върна, за да го инсталирам в изпитателната камера. – Това беше просто измъкване.
Реалността отвя глупавите й мечти. Веднага щом се озовеше далече от нея, от това място, вече никога нямаше да намери пътя обратно.
— Ще те чакам, Кейд, но няма да те чакам вечно.
Ултиматумът й беше лъжа. Щеше да прекара целия си живот в копнеж по този мъж. Въпреки това се обърна и се отдалечи, опитвайки се да държи раменете и гърба си изправени.
Той не се втурна след нея да я спре, както ставаше във филмите, и Монро потегли с разбито сърце.
Кейд прехвърли молива в дясната си ръка и започна да раздвижва пръстите на лявата, точно както му беше показала Монро. Сега тя трябваше да е на работа, опитвайки се да върне поредния си пациент към нормалния начин на живот. Кой ли беше щастливецът, радващ се на усмивката и цялото й внимание?
Липсваше му смехът й, който я озаряваше отвътре. Ако трябваше да направи списък, липсваше му начинът, по който прехапваше устни, докато оглеждаше загрижено наранената му длан, доверието й към него, когато се любеха, и топлото й тяло, сгушено до неговото след това.
Липсваше му всичко.
— Имаш вид на човек, току-що изгубил любимото си куче. – Ричард се беше подпрял на рамката на вратата с ръце в джобовете на панталона и сноп документи под мишница.
Изобщо не го беше забелязал. Докато тялото му беше тук, духом беше в Котънблум. Изправи се и размести чертежите върху бюрото във вял опит да имитира работа.
— Добре съм.
Без да чака покана, Ричард влезе в офиса, отпусна се на един стол, кръстоса крака и подпря ръка на облегалката на съседния. Кейд завидя на непринудената изисканост на приятеля си. Независимо дали носеше елегантен смокинг или не, за него тя беше само фасада, докато у Ричард беше вродена. По същия начин, както той носеше в себе си реката, Котънблум и детството си. И не само лошото от тях, а и доброто. Но си припомни това едва след като се върна.
Ричард седеше неподвижно и чакаше със сериозно, преценяващо изражение. Кейд се изпълни с угризения и се отказа от опитите да изглежда зает.
— Какво има?
— Знам, че те насърчих, или по-скоро те принудих да се върнеш към работата и живота си тук... – Подпря лакти върху коленете си и хвърли поглед към чертежите. – Но ми се струва, че сбърках. – Обикновено беше изпълнен с хладнокръвна увереност. Ричард никога не признаваше, че е сгрешил. Понякога подведен може би, но винаги прав.
Кейд се огледа наоколо и се опита да се пошегува:
— Подиграваш ли ми се?
Ричард се облегна назад в предишната си небрежно-елегантна поза.
— Тук се отвори страхотно време, откакто се върна.
Рязката промяна на темата го притесни. Кейд веднага разпозна тактиката, която партньорът му използваше по време на преговорите за лицензирането и изпитанията на двигателите.
— Три дни без дъжд са винаги добре дошли.
— Но не се възползва от тях. Обикновено си правеше планове да се катериш или да караш колело.
— Заради ръката. Той сви наранената си длан в юмрук. Спазъм премина през кутрето и безимения му пръст. Травмата беше удобно извинение. Независимо дали се дължеше на нея, или на прекараните в Котънблум няколко седмици, желанието му да се катери по скали беше изчезнало.
— Чувствам те по-близък от роден син, Кейд. – Ричард прокара ръка през лицето си и тревога измести обичайната му жизнерадост. – Доста се промени, откакто се върна от Луизиана.
Променен. Наистина ли? Или интуитивно се бе превърнал отново в някогашното момче? Мъжът, който отчаяно се опитваше да скъса задушаващите го връзки с младостта му, сега копнееше с цялото си сърце да се върне към предишния си живот. А може би да започне нов живот на старото място.
Бяха изминали едва три дни, а брат му и сестра му вече му липсваха болезнено. И още по-лошо, Монро се прокрадваше във всяка негова мисъл, независимо дали беше буден, или спеше. Досега никога не се беше поддавал на любовни сантименталности, но най-после разбра какво означава да изтръгнат част от душата ти. Болката беше непоносима.