— Обичам Монро Кърби.
— Жената от миналото ти? Същата, заради която ти изпратих смокинга? – След краткото, отривисто кимване с глава Ричард продължи: – Много е просто. Накарай я да се премести тук. Апартаментът ти е чудесен. Очаровай я със скъпи вина и вечери. Покажи й как живее другата половина от човечеството. И повярвай ми, едва ли ще поиска да се върне.
— Тя не се впечатлява от такива неща. Няма да се чувства на мястото си тук. Както и аз, впрочем. Вече не. Много ми липсва. Имам нужда от семейството и близките си. И колкото и да не ми се вярва, мъчно ми е дори за Котънблум. В никакъв случай не искам да закривам компанията, но повече не мога да живея в Сиатъл. – Кейд изпусна бавна въздишка. Тези чувства му тежаха, откакто бе слязъл от самолета в Сиатъл.
Ричард сведе поглед и прокара пръст по ръба на документите, преди да ги хвърли на бюрото. Договори. Кейд почти се засмя. Партньорът му винаги бе имал способността да предвижда обрата в преговорите.
— Все едно ми четеш мислите – измърмори той и прегледа набързо най-горния лист.
— Това ми е работата. – Усмивката на Ричард преряза оковите, с които го беше върнал в Сиатъл. – Ще ограничим бизнеса си тук до един обикновен офис, за който ще назнача човек. А ти можеш да отвориш работилница в Луизиана, както отдавна искаш.
За първи път от много време си пое дълбоко въздух.
— А какво ще кажеш да привлечем и Сойер към компанията?
— Мислиш ли, че е разумно?
— Аз имам по-добър нюх, но неговите технически умения са незаменими. Работихме заедно по двигателя на Уолмейкър. Изложих му концепцията, а той предложи детайлите за изработването му.
— Не се съмнявам, че е умен поне колкото теб. Мисля повече за отношенията в семейството ти. Смяташ ли, че ще съумеете да се сработите?
— През цялото време? Никакъв шанс. Но ще се справим, дори ако трябва да работим в задния му двор. Имаме силна връзка.
Ричард посочи към купчината книжа:
— Вторият комплект документи е предложение за работа на брат ти. Ако нещата потръгнат, ще подпишем договор за партньорство за една година.
— Звучи повече от справедливо. – Кейд се изправи и безпокойството от последните дни се изпари. Тялото му беше изпълнено с енергия, както преди да скочи от скала или от самолет. А това можеше да се окаже най-големият, най-смелият скок в живота му.
Ричард сякаш се състари по време на разговора им. Кожата на лицето му увисна от направената гримаса, раменете му се отпуснаха.
Кейд бавно се облегна обратно на стола.
— Откакто се срещнахме, винаги съм се стремил да приличам на теб във всяко едно отношение. Баща ми беше добър човек, доволен от живота си, поне доколкото си спомням. Никога не бих постигнал и една стотна от това без твоята помощ.
— Оценявам сантименталното ти настроение повече, отколкото можеш да си представиш, но няма смисъл да ми подражаваш. Отказах се от семейството си в името на успеха и не съм убеден, че си заслужава жертвата.
Съжалението в гласа му очерта един възможен път пред Кейд. Онзи, който не бе избрал.
— В Котънблум винаги ще има дом за теб. Надявам се да го знаеш.
Бегла усмивка изкриви устните на Ричард:
— Ще ти дойда на гости. Но няма да е през лятото.
— Устройва ме. – Кейд се засмя и отново се изправи. Ако побързаше, можеше да приключи до обяд и до вечерта да си бъде у дома. Застина за момент. У дома. Не в луксозния си апартамент, а в старата къща на Сойер. Или в малката на Монро, ако тя го приеме. В противен случай щеше да лежи на прага й, докато му отвори. За да й докаже, че смята да остане завинаги.
Ричард се отправи отпуснато към вратата, сякаш приятелят му беше изсмукал всичките му сили. Преди да стигне до коридора, Кейд го настигна с три широки крачки и го дръпна за ръката. Не за мъжко потупване по раменете, а за искрена синовна прегръдка.
Ричард се отдръпна, но не преди да забележи сълзите в очите му. Никой от двамата не проговори. Кейд наблюдава партньора си, докато сви зад ъгъла и изчезна от погледа му. Тогава огледа офиса си, чувствайки се като натрапник.
Всичко се променяше. Ричард щеше да му липсва, но без съмнение, мястото му беше в Котънблум, а мислите за бъдещето му с Монро прогонваха всяка меланхолия.
Изминаха три дни от заминаването му. Цяла вечност. Монро се взираше в хладилника, знаейки, че трябва да хапне, но не видя нищо, което да събуди апетита й. За момент си помисли да извади бутилката с мискет, но веднага се отказа. На гладен стомах щеше да се напие, при това бързо. И не го направи. Беше по-силна от майка си.
Освен всичко друго, не искаше да удави в алкохол спомените за Кейд. Те бяха единственото, което й остана. Сълзи опариха очите й. Би трябвало отдавна да се е обезводнила, като се има предвид колко беше плакала през последните три дни. Легна на дивана, затвори очи и позволи на мислите си да се върнат към преживяното с него – тежестта на тялото му върху нейното, споделеното удоволствие, силата на чувствата, които ги свързваха.