Зелените очи на Кейд бяха пълни с въпроси и тя извърна лице, за да избегне необходимостта да им отговори. Но не можеше да избяга от истината.
— Имах нужда да го предизвикам, защото иначе щеше да продължи да определя моя живот. Разбираш ли ме?
— Също както смъртта на родителите ми беляза моя?
Тя се обърна да го погледне:
— Да. Точно така.
— Оставих миналото да си отиде, за да се върна у дома. А може би запазих най-хубавото от него да ме доведе обратно тук. – Надигналата се вълна от емоции заплашваше да развали ефекта от философските му думи. – Не мога да живея без теб, Монро Кърби. Все още ли ме обичаш?
От всеки друг мъж подобно излияние би прозвучало мелодраматично. Но изречено от Кейд, при всичко, което ги свързваше, признанието му придобиваше дълбок смисъл. Върху лицето му беше изписано същото отчаяние, каквото самата тя бе почувствала при раздялата им.
— Обичам те още от времето, когато бях тринайсетгодишна. Три дни не могат да променят чувствата ми. Нищо няма да ги промени. – Плъзна длани по мускулестите му ръце, сплете ги на тила му и го придърпа към себе си. Устните му докоснаха нейните, по усети съпротивата му.
— Не искам да те наранявам повече след болката, която ти причиних. – Топлият му дъх опари здравата й буза.
Беше се предпазвала прекалено дълго време, но не чувстваше любовта си към него като слабост. Беше по-силна от всякога.
— Ако някога отново си тръгнеш от мен, аз ще... – Някак си все пак успя да се усмихне. – Ще те заведа до блатата и ще те оставя на алигаторите.
Кейд избухна в смях:
— След като чух какво си направила със Сам, няма да си помисля да те оставя.
Тъгата й се разсея като дим и настроението й литна към звездите. Тя се разсмя, заровила устни под челюстта му с набола брада.
— Къде отседна?
— Още не съм мислил за това. Пътувах към къщата ти, когато Сойер ми се обади.
Монро прехапа долната си устна, преди да вземе решение:
— Рано ли е да помислим да живеем заедно?
— Само едно нещо знам със сигурност: ще прекарвам всяка нощ в леглото ти.
Надигна се и отметна косата от челото й. Нещо го тревожеше.
— К-какво има? – заекна тя, притеснена, че онова, което ще чуе, няма да й хареса.
— След като така или иначе ще прехвърля целия си бизнес тук, ще ми трябва работилница. Затова си помислих, че можем да си построим къща. Нещо по-голямо.
Никога не го беше чувала да звучи толкова уверен в думите си, но нямаше как да сбърка нотките на колебание в гласа му.
— Какво си замислил?
— Продава се един парцел до имота на чичо Делмар.
— На реката?
— Аха.
Къща край реката с Кейд. Бъдеще, за каквото не се бе осмелявала да мечтае.
— Мили боже, да не искаш да ме превърнеш от богато момиче от центъра на града в луизиански блатен плъх? – възкликна тя, имитирайки южняшкия акцент, който беше запазена марка на популярните телевизионни сериали.
Едва след като той се отпусна, тя си даде сметка колко напрегнат беше.
— Можем да останем и в Мисисипи, макар да се съмнявам, че Сойер някога ще ми прости. Впрочем много ми допада мисълта да се въртиш около мен, докато работя. А пък аз винаги ще мога да отскачам до вкъщи за една целувка.
— Или за нещо друго набързо?
Той отпусна глава върху възглавницата. Смехът му изпрати тръпки по тялото й.
— Как съм живял толкова дълго без теб и съм те имал само в сънищата си?
— Сигурен ли си, че искаш това? Да изградиш живота си отново в Котънблум? С мен?
— Да, въпреки че е повече, отколкото заслужавам. Но ще се боря за него с всички сили. – Докосна нежно устните й със своите.
Лицето й беше прекалено наранено, за да се включи в целувките. Болкоуспокояващите лекарства притъпяваха болката до неприятно пулсиране в слепоочията. Изминалите безсънни нощи и облекчението да го усеща до себе си я изтощиха и я теглеха постоянно към унес, независимо от усилията й да го превъзмогне.
— Ще останеш ли?
— Не съм сигурен...
— Каза, че ще прекарваш всяка нощ в леглото ми. – Отмести се, доколкото позволяваше тясното пространство, за да му направи място. Той легна до нея и я привлече към себе си. Монро предпазливо положи наранената си страна върху гърдите му и заспа, чувствайки се в безопасност в ръцете и сърцето му.
Една седмица по-късно
Вибриращо бръмчене събуди Монро. Без да отваря очи, тя протегна ръка към нощното шкафче и взе телефона си. Примигва, опитвайки се да се отърси от съня. Върху дисплея се изписа името на Регън и часът – петнайсет минути след полунощ.
Телефонът на Кейд иззвъня, докато тя отговаряше.