Сойер се отдръпна и се загледа в пожарникарите, които прибираха маркучите.
— Вярваш ли, че съм го направил аз, Монро? – обади се след малко той.
— Разбира се, че не вярвам. – Каза го съвсем искрено. Неприязънта между него и приятелката й можеше да се прояви в неприятни номера и язвителни закачки, но не и в нещо толкова разрушително като умишлен палеж.
— Но Регън си го мисли.
— Не е сто процента убедена, че си невинен, но обмисля и други възможности.
— Какви? – Главата му се извърна рязко към нея.
— Ами например дали не са неколцина занаятчии от старата школа, които не са особено щастливи от повишаването на данъците на недвижимите имоти, след като всичко останало поскъпна.
С полепнала по кожата трева, Сойер тръгна към нея, като на всяка крачка спираше и търкаше единия си крак в другия.
— Получавала ли е конкретни заплахи?
Трябваше ли да му каже за писмото?
— Заседанията на Градския съвет напоследък са били доста разгорещени. А ти познаваш Регън...
Сойер изсумтя:
— Огнената й коса не лъже. Не мога да оспоря факта, че работи с невероятен размах от своята страна на реката. – Никога не би признал такова нещо, ако Регън можеше да го чуе, което само затвърди невинността му. – Възможно ли е това да е предупреждение, след което ще последва нещо по-сериозно? Например да подпалят къщата й?
— Получила е доста подозрително писмо.
— Кога? Какво пише в него? – Сойер спря да крачи, обзет от безпокойство.
— Не съм го виждала лично, намерила го е в началото на месеца. Приема го като нелепа шега, но сега... – Монро махна с ръка към димящите останки.
— Това не е на добро. – Мъжът се загледа към центъра на Котънблум, Мисисипи.
— Какво се замисли? – обади се Кейд. – Слава богу, не е твоя грижа да се опиташ да я защитиш. А и след тази вечер вероятно е останала с впечатлението, че трябва да се пази именно от теб.
Брат му ритна с крак във въздуха.
— Прав си. Не знам какво толкова се суетя около нея. Тя е голямо момиче и може да се оправя сама.
— Точно така. – Тонът на Кейд беше като острие на нож и Монро го изгледа с присвити очи. Той прочисти гърлото си и се освободи от ръката й: – Ще отида да попитам дали вече можем да си вървим.
Сойер и Монро останаха мълчаливи за момент. Отношенията им бяха по-гладки, отколкото през последните години, но тя все още се чувстваше така, сякаш предаваше най-добрата си приятелка.
— Слушай, знам, че те поставям в неудобно положение...
Той не я погледна и гласът му се сниши до шепот, принуждавайки я да пристъпи по-близо до него: – Ако Регън спомене нещо или получи друго писмо, нали ще ми кажеш?
Разговорът им приличаше на тайна среща между шпиони, разменящи си информация, която би могла да им коства живота. Монро няколко пъти отвори и затвори уста.
— Защо? – попита накрая.
— Знам, че си има теб, но сама виждаш, че родителите й са безполезни. Ако има нужда от помощ, мога да се отзова. Заради доброто старо време. Поне докато хванат извършителя, който и да е той.
Парчетата от пъзела на миналото се разместиха и пренаредиха. Каквото и да си мислеше Регън, този мъж все още изпитваше някакви чувства към нея.
— Разбира се. Непременно ще ти кажа. Може би е добра идея да наминеш на някое заседание на Градския съвет на Котънблум, Мисисипи.
Той разтърка челюстта си, все още отбягвайки погледа й:
— Може и да отида.
Кейд се върна и плесна веднъж с ръце:
— Е, свободни сме да тръгваме. Томасън не смята, че си замесен в тази работа, така че можеш да спиш спокойно.
Монро и Сойер се спогледаха заговорнически. Той едва ли щеше да спи спокойно тази нощ, но не от тревога за себе си. Мъжете си размениха братска прегръдка и си обещаха да се чуят сутринта. Сойер се отправи към пешеходния мост, защото беше оставил колата си на луизианския бряг на реката.
— Готова ли си? – Кейд я сграбчи в прегръдките си и плъзна длани по хълбоците й. Тя измърмори нещо утвърдително и двамата тръгнаха към стария пикап, хванати за ръце.
— Не съм сигурна, че ще успея да заспя отново. Превъзбудена съм. Случиха се толкова много неща – подхвърли Монро, мислейки за Сойер и Регън, за пожара.
— Това е добре, защото нямах намерение да спя. – Палавите нотки в гласа му превръщаха кръвта й в меласа.
— Какво ще кажеш да пообиколим малко града?
Внезапно пожарът й се стори маловажен в голямата картина на нещата. Единственото, което имаше значение, беше този мъж, чиято усмивка беше по-ярка от наближаващата зора. Който беше запълнил всички липсващи парченца от живота й. Мъжът, който я обичаше и ако се съдеше по погледа му, щеше да я люби до края на нощта.