— Какво прави Монро Кърби тук?
— Води курса по самоотбрана. Както знаеш, има два черни пояса по жиу-жицу и карате.
— Откъде мога да знам?
Вниманието на Монро беше привлечено от смеещите се момичета, така че Кейд съсредоточи своето върху Тали, която се усмихваше като Чеширския котарак* и оглеждаше лакираните си в тъмночервено нокти.
[*Измислен персонаж от „Алиса в Страната на чудесата“ на Луис Карол, известен със своята отличителна палава усмивка. – Б. пр.]
— Ами, нямам представа. Може би трябва да си идваш по-често? Мислех, че си последното завоевание на Монро. Нямах възможност да я притисна за подробности.
— Защо не ме предупреди?
— Трябваше ли? Не можех да предположа, че двамата се познавате толкова добре.
Странно, беше използвал същите думи по отношение на сестра си и Монро.
— Всъщност съвсем бегло. – В бизнеса си винаги използваше подвеждащи тактики, без капка угризение. Но лъжата пред Тали остави горчилка в гърлото му. Той отпи от колата.
Нехайното „мхм“ на сестра му очевидно имаше по-дълбоко значение. Какво й беше разказала Монро за отношенията им, ако изобщо беше споделила нещо?
Младата жена го наблюдаваше през рамо, но щом погледите им се срещнаха, се извърна рязко и плитката й отново се разлюля. Застана до едно от момичетата и му показа последователността на движенията. Кейд се размърда неспокойно на стола, неспособен да откъсне поглед от нея.
— Споменавала ли ти е, че се познаваме?
— Не, както и ти не си ми говорил за нея. Но разпитваше за теб. Няколко пъти. Като че ли опипваше почвата.
Представата, която имаше за Монро Кърби, се разби и не беше сигурен как парчетата ще се напаснат отново, ако изобщо е възможно.
— Всеки достоен необвързан мъж от двете страни на Котънблум тича след нея – подхвърли Тали.
Той отново изсумтя.
— И колко са? Около петима?
Сестра му се засмя.
— Горе-долу толкова.
Крайно време беше да сменят темата. При мисълта за мъжете, преследващи Монро, пръстите му смачкаха металната кутия.
— Сойер каза, че се срещаш с Хийт Парсънс.
— Срещах се. Определено в минало време.
Все още наблюдаваше Монро, но с присвити очи и помръкнало лице. Двамата с Тали си приличаха много повече, отколкото му се искаше да признае. Бяха еднакво недоверчиви и предпазливи. Никой от двамата не беше наследил оптимизма и вроденото чувство за хумор на баща им. А може би малкото, което носеха в своята ДНК, беше заличено през тежкото им детство.
Кейд и Тали се познаваха до мозъка на костите си. Бяха реалисти, а не мечтатели. Сойер беше този, който изглеждаше и се държеше като баща им. Присъствието му винаги им напомняше за онова, което бяха изгубили.
— Тежко ли го понасяш? – Ако Хийт беше разбил сърцето й, той не можеше да не постъпи като по-големия брат.
— Той го приема прекалено навътре. Аз съм добре. – Зад думите й се криеше нещо недоизказано, но преди да успее да я разпита, тя се обърна към него с повдигнати вежди и го изгледа дръзко. – Един лекар или адвокат може да се счита за най-добрия избор в малък град като Котънблум, но ако по-силно куче се появи и реши да маркира територията си... Кой знае?
Въпреки че житейските обстоятелства го бяха принудили да напусне гимназията, Кейд в никакъв случай не беше глупав. Тали трябваше да поработи върху тактиката си да отклонява неудобни въпроси, но нямаше да я тормози. Поне засега.
— Първо, не съм съвсем сигурен как гледам на сравнението на мъжете с пикаещи кучета. И второ, какво те кара да мислиш, че проявявам някакъв интерес към Монро?
Тали го стрелна с поглед с недвусмисленото значение „ти май се шегуваш“ и обърна очи към тавана.
— Като имам предвид, че откакто си дошъл, не си откъснал поглед от нея, бих казала, че интересът ти е очевиден.
Топлина плъзна по врата му. Фактът, че беше уловен да наблюдава Монро, и то не от друг, а от сестра си, го накара да се изчерви като тийнейджър.
— Ако имаш по-сериозни намерения към нея, бих препоръчала да се задържиш в града за повече от седмица. Смяташ ли да останеш? Познатото неодобрение, което изпълваше последните думи на Тали, го прободоха като кинжал.
Да изостави Котънблум и семейството си беше трудно, но изграждането на нов, успешен живот далече от всичко, което го дърпаше надолу – в това число и близките му, всъщност го беше спасило. Как можеше да й обясни, че през цялото време я беше предпазвал от възможността да осъзнае сложната и сурова действителност?