— Прекрасни са.
— Накара всички търговци на Ривър Стрийт да украсят витрините си с надеждата, че ако привлекат туристите, те ще се връщат за... Всъщност не знам какво би ги накарало да идват отново.
— Кухнята на заведението на стария Руфъс е невероятна. Или поне беше преди десет години.
— И все още е, макар да съм сигурна, че не е сменял мазнината за пържене, откакто ти си замина.
Отново удар под пояса.
— Виж, Тали, трябва да разбереш...
В този момент курсът на Монро приключи и сестра му го прекъсна, като се изправи рязко. Някои от момичетата прегърнаха треньорката си, преди да се отправят на групи към съблекалнята. Монро пристъпи към тях колебливо.
— Монро! Предполагам, че няма да откажеш да ми направиш една услуга? – Под спокойните маниери на Тали прозираше играта на котка и мишка.
— О, разбира се. Особено след като ме покри тази вечер. Какво има?
— Следващата група пристига, а горкият ми брат се е напрегнал прекалено, като е извървял целия път дотук пеша. Можеш ли да го закараш до дома на Сойер?
Кейд се протегна и ощипа крака й – стар трик, прилаган в детството им, когато трябваше да я накара да млъкне в църквата. Сестра му седна отново и сграбчи ръката му между своите и в преувеличен изблик на обич присви кутрето му и го засмука. Той припряно издърпа дланта си.
Монро се наведе и докосна болния му крак, при което спортният потник се разтвори леко, само колкото да разкрие извивката на гърдите й.
— Няма проблем. Можеш да се разхождаш, но не се напрягай прекалено. Или поне докато не ти разреша.
— Сигурна ли си, че няма да те затрудни? – Лекотата, с която се съгласи, нямаше нищо общо с маркирането на територия. Тази жена не му принадлежеше и нямаше никакви претенции към нея.
Заблуждаваше единствено себе си. Тази нова, пораснала Монро го очароваше, означаваше нещо за него, но не можеше да определи какво точно.
— Съвсем не. Готов ли си?
Той се изправи и изпробва крака си. Почивката му се беше отразила добре. Срязващата болка бе преминала в притъпено пулсиране, а шината помагаше повече, отколкото беше очаквал. Все пак, когато Монро се пъхна под рамото му и обви ръка около кръста му, не настояваше, че няма нужда от помощ. Вместо това се облегна на нея и усети нежния натиск на гръдта й до тялото си. Пое дълбоко въздух. Ваниловият й аромат разпалваше у него желание да открие източника му.
Ръката й докосна корема му, после се отдръпна и пак се върна, пръстите проследиха вдлъбнатината в средата. Кожата му настръхна. Дали и тя изпитваше същото като него?
Вървяха прегърнати, сякаш обгърнати от облак топлина – плътна, пикантна, натежала от спомени. Въздухът бе осезаем, сякаш бе живо създание, което бродеше из Котънблум и подтикваше към насилие и страст. Нямаше нищо общо със свежия и сух въздух в Сиатъл, който никога не му се беше струвал опасен и криещ предзнаменования. Може би именно затова се беше установил там.
Сребрист „Мерцедес“ спря близо до тях от неправилната страна на улицата. Стъклото на шофьора се спусна и през процепа се чу шепот:
— Монро?
Мъжът зад волана носеше скъп костюм, не беше свалил сакото въпреки жегата, но беше разхлабил вратовръзката. Жуженето на климатика заглушаваше мекото мъркане на двигателя.
— Здравей. Какво правиш тук? – Тя се наведе, за да надникне през прозореца. Дали не беше някое от кучетата, които я преследваха?
— Имах работа в квартала. Искаш ли да вечеряме заедно? Пица, ако предпочиташ нещо по-непретенциозно – предложи непознатият.
Монро погледна Кейд, сякаш се изненада, че го вижда да виси все още на ръката й.
— Помагам на... един приятел да се прибере. Кейд Форнет, това е Андрю Таруотър.
Кейд се наведе и погледна по-внимателно през стъклото на колата. Да, сега вече позна присвитите очи и самодоволната усмивка.
Проклетият Андрю Таруотър му беше съперник първо на футболното игрище, а след това и през осемте болезнени месеца, когато беше работил трета смяна, обслужвайки масите в денонощен ресторант. След смъртта на родителите му се наложи да напусне гимназията и приемаше всяка попаднала му работа, което съвсем не беше достатъчно. Андрю и тайфата му посещаваха заведението, след като се напиеха в някой бар, където влизаха с фалшиви лични карти, и превръщаха живота му в истински ад. Грубите подигравки и презрителният им смях го изпълваха с възмущение и гняв.
Ако Кейд беше джентълмен, щеше да я освободи от ангажимента й и да я остави да се качи в лъскавия мерцедес. В случай че тя го искаше. Ръката му, обвила раменете й, се стегна и я привлече по-близо.
— Радвам се да те видя отново, Андрю.
— Нямах представа, че сте приятели – изгледа ги последователно Монро.