Приятели. Кейд потисна гневния си кикот.
— И двамата играехме на позиция куотърбек в девети клас – подхвана другият. – Трябва да призная, че Кейд беше добър. Можеше дори да получи стипендия, ако... ами, ако не беше напуснал.
Кейд не беше сигурен дали забележката бе преднамерена или не.
— Чух, че си тръгнал по стъпките на баща си и се занимаваш с право.
— Точно така. „Таруотър и Таруотър“. Можеш да се обърнеш към нас, ако имаш неприятности със закона, докато си в града. – Андрю бръкна в джоба си и подаде визитната си картичка през прозореца.
Дланта на Кейд се сви в юмрук. Ако го забиеше в лицето на местен адвокат, със сигурност щеше да има нужда от юридическа помощ.
— Ще те намеря, в случай че ми потрябваш.
Картичката изчезна обратно в тъмнината на колата, но широката усмивка не слизаше от лицето на Андрю.
— Аз пък чух, че си станал нещо като изобретател. Това ми напомня за лудия доктор Браун от „Завръщане в бъдещето“. Има ли нещо вярно?
— Като се изключи фактът, че печеля доста повече. – Кейд мразеше да навлиза в разговори за пари. Андрю Таруотър се беше впил като кърлеж в кожата му.
— Предлагаш ли работите си в интернет сайтовете за пазаруване? Направил ли си нещо, за което да съм чувал?
Може би човекът просто се опитваше да подхване някакъв разговор, но снизходителният му тон – а Кейд го беше чувал твърде често в миналото, за да го различава навсякъде, го предизвикваше.
— Моите разработки са прекалено сложни, за да ги разбереш. – Приближи устни към ухото на Монро и прошепна: – Не трябва да напрягам толкова крака си.
Тя наклони глава, приближавайки деликатната извивка на брадичката си към устата му. Кейд вдъхна дълбоко сладкия аромат, идващ от топлата кожа между врата и гърдите й.
Думите й бяха адресирани към Андрю:
— Може би друг път.
— Разбира се. Няма проблем. – Мъжът прокара ръка през разрошената си руса коса, която според Кейд не беше естествена. – Не си забравила коктейла, организиран от майка ми, нали? Този път е замислила нещо наистина специално.
— Естествено, че не съм. Ще ти изпратя съобщение скоро. – Пренебрежителният тон на Монро изтри усмивката на Андрю, докато върху лицето на спътника й се изписа задоволство от победата.
Кейд я остави да го поведе няколко крачки по тротоара. Другият не помръдна. Извърна глава над рамото си и едва се въздържа да не му покаже среден пръст зад гърба на Монро.
— До скоро, Таруотър.
Престорената любезност на Андрю се беше изпарила. Но на Кейд му беше все едно. Не се беше върнал у дома, за да се сприятелява и да пее „Кумбая“*.
[*Религиозна песен, записана през 1920 година. Превръща се в химн на скаутските летни лагери. – Б. пр.]
Репликите, които двамата бяха разменили под въздействието на тестостерона, очевидно не бяха направили никакво впечатление на Монро. Тя посочи с ръка към улицата:
— Аз съм с черния джип в края.
Колата беше на не повече от две години, поддържана и изключително чиста отвън и отвътре. Все още с ръка около раменете й, той се престори, че губи равновесие, докато се настаняваше на седалката, повлече я надолу и тя се озова между краката му.
Знаеше, че играе нечестно. За хора като него това беше единственият начин, по който нещата в този свят се случваха. Такива като Андрю Таруотър се изкачваха по стълбата с помощта на известните си фамилии, парите и външния си вид. Кейд се беше борил със зъби и нокти да се измъкне от бедността, увличайки със себе си брат си и сестра си, и бе направил всичко възможно да ги предпазва, независимо дали беше действал почтено или не. Не искаше Сойер и Тали да станат ограничени и манипулативни. Като него.
Монро се стовари върху гърдите му. Устата й се зарови в космите на брадата му. Какво ли щеше да е усещането от допира й до врата му, или – още по-добре – до устните му? Надяваше се, че преминалата помежду им искра не беше плод на въображението му. Плъзгайки длани между двете тела, тя се отблъсна леко. Ръцете му веднага я пуснаха, но Монро не бързаше да се изправи.
— Надценяваш се. – Нежният глас предизвика тръпки по гръбнака му.
— В какво? – Изрече думите бавно, чудейки се дали беше схванала играта му.
— Въобразяваш си, че можеш да се претоварваш, докато отново започнеш да контролираш тялото си. Но този път няма да стане. Трябва да се довериш на опита ми, за да получиш това, което искаш в крайна сметка.
— А какво е то?
Сините й очи се впиха в неговите с откровеност, каквато само Тали и Сойер бяха достатъчно смели да проявят.
— Бързаш всичко да се нормализира, както е било преди инцидента. Искаш живота си обратно. И да се махнеш от Котънблум.