— Пораснах бързо и трудно. – В гласа му се прокрадна нещо повече от намек за предупреждение.
— Към мен беше добър – меко възрази тя.
— Не се заблуждавай по отношение на мен. Не бях добър тогава и съм дяволски сигурен, че не съм и сега.
Прокара мазолестия си пръст по бузата й и допирът сякаш раздра нервните й окончания като кремък. Ръката му продължи да се движи, докато сграбчи плитката й и лекото подръпване на скалпа предизвика тръпки по цялото й тяло, въпреки яркото слънце, отразяващо се в пикапа. Зърната й се втвърдиха и не й оставаше друго, освен да се надява, че стегнатият спортен екип ще прикрие внезапната й, необяснима възбуда.
Придърпвайки плитката й, той успя да я привлече към себе си. От нейна страна не последва никаква съпротива. Сведе лицето си към нея, докато твърдата му брада погъделичка лицето й, а устните му се озоваха до ухото й.
— Когато видя нещо, което искам, го преследвам, докато го получа. С всички възможни средства.
— Съвсем по макиавелиански*. – Опита да се разсмее, но смехът прозвуча като накъсана въздишка. Мъжкият му аромат я примамваше все по-близо, устните й докоснаха външната извивка на ухото му.
[*Интерпретация на тезата на Макиавели, че политиката е неморална и всички средства за постигане на власт са оправдани. – Б. пр.]
Кейд се отдръпна рязко и зеленият му поглед обходи лицето й. Тя му върна жеста и забеляза тънките нишки от двете страни на устата, бръчките около очите и гъстата брада. Един напълно зрял мъж. И все пак наистина ли беше толкова различен от онова момче в лодката?
— Овидий. – Движението на устните се заби в съзнанието й. Думата не й говореше нищо. Объркването й явно беше очевидно, защото бръчките около устата, от която не откъсваше поглед, станаха по-дълбоки. – Гръцкият философ Овидий, а не Макиавели е написал: „Целта оправдава средствата“.
— Овидий. Разбира се. – Изглежда, Монро беше проспала тази лекция по философия в университета в Мисисипи. Фактът, че отпадналият от гимназията Кейд Форнет цитираше великия мислител, я накара да се запита какво ли още щеше да открие, ако се разровеше по-дълбоко.
Точно когато беше готова да се предаде, той пусна плитката й, отдръпна се и слезе от колата. Накуцването му не беше толкова забележимо, докато изкачваше стълбите, понесъл бастуна успоредно на земята. Въпреки че я беше освободил физически, тя се чувстваше свързана с него по необясним начин, неспособна да откъсне очи от силуета му до момента, в който изчезна зад входната врата на Сойер. Дори и тогава остана неподвижна в продължение на една безкрайно дълга минута.
Как така само с едно докосване на пръста си Кейд бе разпалил в нея огън, след като другите мъже я оставяха безчувствена? Докато възбудата й постепенно намаляваше, осъзна нещо друго. Току-що беше манипулирана от истински майстор. Той така и не й обясни защо беше заминал.
Прекара вечерта, вършейки обичайните неща, хапна, когато стомахът й започна да къркори, и отиде да си легне, щом клепачите й натежаха. Само допреди два часа животът й беше подреден, предвидим и скучен. Кейд Форнет го беше превърнал в хаос.
На следващия ден, докато съзнанието й все още се луташе в мъглявината на миналото и настоящето, Монро хапна сандвич в обедната си почивка и обиколи магазините по брега откъм Мисисипи, като се опитваше да не мисли за следващия си пациент – Кейд, и да не се чувства ужасно.
Стомахът й протестираше срещу всяка хапка, принуждавайки я в крайна сметка да се откаже и да хвърли наполовина изядения сандвич в едно от многото метални кошчета, поставени наскоро из целия град. Дървеният пешеходен мост на реката я привличаше. Колкото повече се взираше във водата, толкова повече се успокояваше.
През летните месеци реката в Котънблум приличаше повече на поток, доста буен, но плитък. По време на буря течението се усилваше и достигаше до ръба на дигите, но наводненията бяха рядкост. Влажният бриз правеше престоя навън поносим.
След бърза справка с часовника си изостави спокойствието, което й носеше съзерцанието на водната повърхност, и пое обратно към кабинета. Тъмносиня рокля за коктейл, изложена върху манекен на витрината на бутика на Абигейл, привлече вниманието й. Полата с дължина до коляното се диплеше красиво, но деколтето отпред беше прекалено дълбоко. Стресна я нечия ръка, обвила неочаквано раменете й.
До нея стоеше Регън Ловел, с десетина сантиметра по-висока от Монро на тънките си, елегантни токчета.
— Трябва да си я купиш. Едновременно класическа и предизвикателна. Точно в твоя стил.
— И на мен ми хареса. Но като се замислиш, къде ще я нося?